За Тирана
Миналата година, както стана обичайно за последните 7-8, бе богата на международни събития, свързани със съвременното изкуство. Някои от тях бяха почти адекватно възприети и у нас (например Европейското биенале "Манифеста 2" в Люксембург с участието на д-р Галентин Гатев), а други - обратното (сещам се за 24-то биенале в Сао Пауло, което мина без каквото и да е българско участие - нито национално, нито по кураторска покана).
Трети, макар и недотам почетени от "големия свят" на изкуството независимо от проповядваната днес "глобализация", очевидно имат определящ характер за региона, в който живеем.
Става дума за първата международна изложба на съвременно изкуство в Албания, която се откри в Националната галерия в Тирана на 20 декември миналата година. Кураторският проект на албанския художник Еди Мука "Перманентна нестабилност" се позова на реалността в културната и политическата ситуация на Балканите след 1989. Спецификата й той определя като "прото-пост", тъй като миналото все още не е загърбено, реалността се разглежда като промяна, а постоянната война или заплахата от избухването й обезсмислят бъдещото. Самата промяна, изглежда, често губи целта си и заприличва на едно безкрайно спираловидно въртене. Особеността на Балканите, наличието на "наслагващи се национални и културни идентичности" формира пространство между Реалността и Легендата, което политиката винаги се стреми да запълни с национализъм и етнически противоречия. Това, което по-прагматичните страни от Източна Европа характеризират като посткомунистически период, на Балканите си спечели мрачното определение "след или преди война".
В концепцията на Еди Мука "перманентната нестабилност" се използва като основна характеристика на региона1. Тя визира наличието на хаос в културата, което се дължи на наследената връзка между изкуство и политика.
Целта на изложбата в Тирана би могла да се определи като изследване на естетическата парадигма на "прото-пост" периода в неговия сблъсък с глобалния език на съвременното изкуство. Кураторът пое риска да търси и да покаже общността на художествените идеи, независимо от равната за почти всички страни опасност от формални имитации, недокрай преодоляна естетическа автоцензура, ограничена и тенденциозна информация, категорично доминиращо представяне на персоналния опит над колективния. Еди Мука се нагърби със задача, обсъждана нееднократно на различни места през последните години: да събере заедно и наново "да запознае" художници от Балканите, чиито страни взаимно са се изолирали през преходното десетилетие. Той направи крачка за осмисляне на общата идентичност, дори тя да се явява "перманентна нестабилност".
Самата експозиция изглеждаше като експериментиране с естетиката на "белия куб" в обкръжаващата среда на "черна кутия", според метафоричното определение на Лъчезар Бояджиев. И наистина, при очевидната засега безкрайност на "нестабилността", международните правила на "белия куб" получиха нови измерения в Тирана. Пространствата на Националната галерия, специално ремонтирани за събитието, се възприемаха като контрастен фон за изразяване на човешката несигурност, болка и безнадеждност - резултати на реалния опит, преживян от участниците. От друга страна, на фона на истинската мизерия по улиците и площадите на Тирана, лъскавият нов паркет и белосаните стени в залата се четяха като предизвикателство към всекидневието, като своего рода борба за нормално съществуване, като позитивен модел, според който да се изгражда бъдещото. Вероятно същата стратегия бе заложена и в основата на конкурсната част на изложбата (озаглавена "Онуфри'98" по името на почти легендарната личност на албански иконописец от XIII век), призована да повиши статуса на съвременното изкуство в контекста на местната култура. В състава на международното жури бяха Джанкарло Полити, собственик и главен редактор на Flash Art, художникът Ян Дибец, преподавателят от Кралския колеж на изкуствата в Лондон Греъм Кроули и Сузана Милевска, критик и куратор от Македония. Бяха присъдени две Големи награди, предоставени от Албанското министерство на културата. Националната получи Албан Хеждини за инсталация, в която чудовищната реалност на сандъците за снаряди, "запълнени" с човешки торсове, се противопоставяше на изпипаността на изящно рамкирани цветни фотографии на керамични статуетки. Международната награда спечели Лъчезар Бояджиев за "Виж себе си, виж мене, виж дървото" - огромна черно-бяла компютърна разпечатка на колаж, включващ гравюрата на Жак Кало "Големите бедствия на войната" с дървото на обесените и фигурите на Адам и Ева, която можеше да се види единствено през шпионки, монтирани в изолиращата я от залата стена. Посетителите страстно се отдаваха на воайорство, към което и без това е склонна съвременната ни култура, заложила на обектива като допълнение на сетивата си.
Благодарение на мрежата на центровете "Сорос" експозицията събра около 30 художници от всички (със изключение на Югославия) балкански страни, избрани и поканени от куратора по време на неговите пътувания. За откриването дойдоха дори и художниците от Косово, за които посещението на Албания носи съвсем реални и сериозни рискове.
Високите бели зали представиха съвременното изкуство в неговото разнообразие на средства и концепции, авторски почерци и омешани влияния, на множество идеи и рефлексии. Изложбата се движеше от директни реакции спрямо войната/войните в бивша Югославия и заплахата от избухването й в Албания до уловими признаци на относителна стабилност на днешна България, както и на очевидно "по-отпускащото" всекидневие в Словения или Турция. Политическият, социален и културен "преход" от тоталитарното минало към недотам ясното и доста непредсказуемо бъдеще бе детайлно "документиран" в различните му етапи и състояния. Например чрез героичните/антигероични автопортретни фотографии на Небойша Шоба Шерич от Босна. Или авторското повторение, създадено специално за мястото, на инсталацията на втория български участник Правдолюб Иванов "Трансформацията винаги отнема време и енергия". В нея направените по специална поръчка и по албански модел, приличащите на насекоми 15 котлончета никога не биха могли да се преборят с инертността на водата в огромните, примитивни албански алуминиеви легени и тенджери.
Пост-катастрофално отчуждение прозира зад нео-експресонистичните платна "Комфорт" на Еди Хила (Албания) с изображения на сякаш изчезващи всекидневни битови предмети. Същото усещане пораждат голямоформатните цветни фотографии на Игор Грубич от Хърватска, където целият свят се свива до един креват - символ на домашността. В "Портрет на гражданин от FYROM (Former Yugoslavian Republic of Macedonia - бел. а.)" Александър Станковски и Бранко Срканжак иронизират официалното название на своята държава - Бивша югославска република Македония. Те представят исторически карти на Македония и на нейните съседи от времето на политическия "Златен век" на всяка от тях - периода на най-голямата им териториална експанзия, с което препращат към сегашните конфликтни доктрини за национална идентичност на Балканите, базиращи се върху отдавна изгубена слава. Тази тема бе повдигната и по време на кръглата маса, където Сузана Милевска предложи определението на американския философ Даниел Бенет "множествено разстройство на личността" (Multiple Personality Disorder) като характеристика на балканската менталност.
В контекста на Балканите, където културите са се смесвали през вековете и всеки поназнайва нещо от езика на съседите, видео-прожекцията "Стена" на Даница Дакич (Босна) има изострено политическо звучене. 60 чифта устни непрекъснато повтарят един и същ текст на различни езици като заплашителен шум на бурно море.
В деня на откриването една от всекидневните манифестации в подкрепа на Сали Бериша, в която участват стотици, придаде специфичен музеен характер на пърформанса на групата ИРВИН от Словения. В него съвсем истински албански войници в модерно маскировъчно облекло стоят на караул пред издигнатото знаме на групата Neue Slovenishe Kunst, известна със своите анти-тоталитарни художествени тактики.
Погледната отвън, изложбата в Тирана би могла да се определи като прекрасна илюстрация на културната глобализация, която, поне на думи, здраво се настани вече и на Балканите. "Силовите центрове" на съвременното могат да си позволят вписването на Албания в своите регистри. Но само ние, "местните жители" на региона, сме в състояние да оценим цялата радикалност на това събитие. То се осъществи сред скандал с локалните художествени структури и в борба с ограничителните навици на конвенционалното изкуство в страната. Категорично бе заявено съществуването на нови художествени средства и способността им да реагират спрямо най-болезнените проблеми на всекидневието. Албанските художници бяха поставени в "състезателна" ситуация с колегите си, притежаващи немалък международен опит. Неочаквано съвременното изкуство пак изпълни модернистката задача да бъде инструмент на промяната.

Яра Бубнова











Първата
международна
изложба
на съвременно
изкуство
в Албания





























1 Позволявам си да напомня за изложбената ми концепция "Нестабилност - Прогрес", обединила българското участие в 22-то биенале в Сао Пауло през 1994 година чрез идеята за нестабилността като креативен генератор. Независимо от това, че българският опит от промяната в средата на 90-те бе много по-оптимистичен от общо-балканския сега, лесно може да се намери връзка между двете концепции.