Ако е за Българско,
то времето е в нас
и ние сме във времето;
то нас обръща
и ние него обръщаме

Да започнем с това, че времето е в нас и ние сме във времето . Тук безспорно става дума не за време изобщо, а за историческо време, т.е. за време, на което се придава значение и важност - за "епоха". Значи би могло да се каже, че човек живее в своята "епоха", с нейните конкретни икономически, социални и политически обстоятелства, които го определят и ограничават. И още - и най-вероятно тъкмо това е имал предвид Левски - епохата поставя задачи. Че ние сме във времето е ясно, но защо е било необходимо да се каже още, че и времето е в нас? Не затова ли, за да се подчертае интимният смисъл на нашата приобщеност към епохата, това, че тя ни определя вътрешно? И все пак, какъв "печат" слага върху нас епохата, как условията ни об-уславят; какви задачи ни задават? По този въпрос не е казано нищо. Може да се допусне, че през епохата минават разни "тенденции", които се споделят от едни или други хора, така че единно "време" всъщност няма. За един времето е едно, за друг - друго. В частност и с оглед на тогавашните реалности, за един времето-епоха стои под знака на революцията, за друг под знака на църковния въпрос, за трети под знака на просветата. Във всекидневен план за някой времето е подходящо за занаят, за друг за търговия, трети се стяга за работа на полето, или например за годеж. И все пак думите на Левски подразбират епохата като някакво единство на "времената" - на публичните, ако не частните и всекидневните. Може да се предполага - и това се потвърждава от следващата фраза за "обръщането" (революция идва от обръщане), че според Левски това единно време носи печата на революционността. Времето е "назряло" за революция, разбирана като борба за национално освобождение. Фактът, че не според всеки негов съвременник е било така, не променя убеждението на националния революционер.
По-нататък, какво ще рече, че времето нас обръща и ние него обръщаме? В най-грубо приближение това ще рече, че времето ни променя, но и ние го променяме. Ако се изкажем на философски език, ние сме и обект и субект на времето, (пасивен) обект на промяната, но и (активен) субект на промяната, време-деец. Тук е възможно уточнението, че някои хора - в духа на Левски би било това да са най-вече националните революционери, са активни дейци на промяната, докато други са по-скоро съ-дейци или пасивни зрители на промяната, докато тя евентуално увлече и "обърне" и тях. Но може да се каже и иначе - че у всеки индивид е налично активното и пасивното "начало", затова всеки - кой повече, кой по-малко - си явява и "обръщач" на времето, и "обърнат" от него. (Също с оглед на непредвидени последици обръщачът може да се окаже обърнат и пре-обърнат - разочарован или обърнат в нова вяра - от промяната.)
По-интересно е друго: доколко на самото време-епоха следва да се приписва потенция и "принуждаваща сила" на човеко-обръщач? Дали то действа посредством някаква заложена в него "движеща сила", или промяната изисква човешко съ-действие? И как точно ни "обръща" времето? Думите на Левски не дават възможност да се заключи с положителност. Но може да се предполага, че все пак той отдава предпочитание на дейните човешки агенти. Това е повече в духа на революционния активизъм (и в поставянето на ние него обръщаме накрая на фразата може да се съзре логически акцент). Времето е подвластно на хората - то се променя в тях и чрез тях. Епохата я "правят" хората.
И все пак то нас обръща не ни ли приканва да признаем и на времето някаква "собствена сила"? Но в какъв смисъл? Левски е така лаконичен, че остава само да гадаем. Оставяме настрана като неубедителна представата, че времето-епоха притежава някаква чисто природна или метафизична сила, от рода на гравитацията или на електричното поле, с която да въздейства върху хората и да ги "обръща". То действа по-скоро като историческа (и значи социална) "тенденция". Такава възходяща тенденция във времето на Левски (жива и днес) е национализмът - вярата, че светът се състои от нации и че всяка нация трябва да има собствена държава. Към тази тенденция на времето са се приобщили много действащи лица, стремящи се към промяна в съответната посока. Може да се каже, че тенденцията, спечелила значителен брой привърженици, започва да действа "чрез самоускорение", приобщавайки нови и нови адепти и агенти. Тя действа като мобилизиращ лозунг и морален императив, подтикващ към действие онези, които я признават. Възходящата тенденция претендира, че представлява смисъл на Времето, Историята, Епохата и се стреми да се "обективира", представяйки се за "обективна тенденция" (т.е. такава, която не зависи от човешка воля) и дори да се натурализира, представяйки се за природна "закономерност". Може би изглеждайки именно така, като независеща от волята на отделния човек природна стихия, времето-тенденция ни обръща.
Левски не е казал, че времето ни променя, а че ни обръща (и ние него). Това едва ли е случайно. "Обръщането" е промяна, но със странични и допълнителни значения. Най-напред с конотация на внезапност, рязкост. Вече се каза, че революция идва от (латинската дума) обръщане. Левски сигурно е искал да каже, че е дошло време за рязка промяна. Такова коренно обръщане се извършва с наше или без наше участие, по волята на някои и против волята на други. Обръщането предполага прилагане на сила, включително във вид на на-силие. И друго, обръщането насочва към вътрешна, духовна промяна (като обръщане във вяра). Левски навярно е искал да каже, че "обръщането" на времето-епоха, което е задача на време-обръщачите, ще започне от "обръщане" на духовете, като революция в психиката или съзнанието - и оттук ще премине към промяна на външните обстоятелства.
Но откъде и как идва и се налага времето-тенденция, което ни обръща и което бива обърнато от нас? То може да идва отвън и отвътре, при това в два различни смисъла на външно (респективно вътрешно) - като идващо отдругаде (от чужбина) и като чисто външна промяна, непридружена с вътрешно "обръщане" (във вяра). За втория смисъл стана дума по горе. И за да го доуточним: в случай че "обръщането"-промяна не е "вътрешно", т.е. не е придружено с (някаква) вяра, то се явява като чисто "външно" приспособяване към нови условия на живот, действане според нови правила на живота.
Но Левски различава "външно" от "вътрешно" и в първия смисъл, както личи от началото на думите му - ако е за Българско. И той смята, че що се отнася за Българско, нещата са в наши ръце и зависят от нас (времето е в нас ... ние него обръщаме). Промяната-обръщане трябва да се осъществи отвътре - тъкмо в това е бил убеден Левски. Но тя може да се яви и като идваща отвън (отдругаде) сила, която "обръща" населението на дадена страна. Дори "вътре" - в Българско на първо време към тенденцията на времето-епоха "се обръщат" само известен брой хора, които после обръщат и останалите (или ги карат да се държат като че ли са "обърнати").
Не всяко време "тече" по еднакъв начин. Има бързо и бавно "течащо" време, според това доколко резки са промените, но и според субективното им изпитване от включените в тях, или повлечени от тях, лица. Другояче казано, има "наситено" и "разредено" време според изпълнеността му с изпитвани като важни и драматични събития. "Обръщането" на нас и на времето се придружава с усещане за ускореност на времето, на наситеност със събития. Левски безспорно е живял в сгъстено и наситено време (спрямо предходното), или поне то е било такова в субективното му усещане на национален революционер, вярващ, че времето-епоха задава задача.
Какво имаме в резултат от всичко казано? Какво е изреченото от Левски отношение между "нас" и "времето"? По мое мнение простотата на неговите думи, както и ефектната реципрочност - ние сме във времето, но и то е в нас; то нас (обръща), но и ние него - правят смисъла да изглежда заблуждаващо "кристално" ясен. Накарайте някого да ви го обясни и той просто ще започне да ви повтаря (като леко перифразира) казаното от Левски. Всъщност самата синтетичност на формулировката я прави неясна и многозначна. И може би тъкмо това й придава метафизична "дълбочина" и тревожеща енигматичност...
Днес отново сме в момент на промяна на епохата, ново ускоряване и "обръщане" на времето и на нас. Какво е характерно за нашето време-епоха? Струва ми се - във всеки случай това е субективното ми усещане, че в този случай по-скоро времето ни "обръща", отколкото ние него. То като че ни "изпреварва" или "заобикаля" или дори ни "изоставя". Като че ли ние, под което тук трябва да се разбира бедстващото мнозинство, сме извън времето и то вече не е в нас. Ако е вярна тази интуиция, то как да се обясни интуираното от нея? Едно възможно тълкуване е, че с падането на затворения свят на държавния социализъм мощно ни облъхна Друго, Външно време-тенденция, спрямо което се оказахме в позиция на ана-хронизъм, разно-времие и не-свое-времие. Предмодерност и ранна модерност в един вече пост-модерен свят. Промените дойдоха някак отвън и в независещи от нас обстоятелства, без да се е извършила предварителна "подготовка на духовете" (без масово "обръщане"). Като че ли повечето хора са по-скоро пасивни обекти на дълбока промяна-"обръщане", която болезнено ги засяга. За разлика от времето на Левски, в частност днешните деполитизирани интелектуалци не се чувстват субекти на промяната - активни време-дейци и време-обръщачи. Но усещането за оставане извън времето се дължи не толкова на външния източник на промяната-обръщане (в двата смисъла на идваща отдругаде и на неусвоена вътрешно), а най-вече на друго. На това, че промените като че ли са излезли от контрол и стават някак не според представите и надеждите на мнозинството, и не в желаната от него посока. Вместо пазарност - криминализация на стопанството, вместо благоденствие - по-голяма мизерия, вместо стабилна демокрация - колебания между анархия и концентрация на власт при същата корупция. Като че ли времето-тенденция ни е "излъгало", обещало ни е нещо, а не го е изпълнило. Свързаните с това развитие на нещата усещания за безпомощност и безизходица пораждат и усещането за пасивна подложеност на промените, които ни засягат неблагоприятно. Времето се изпитва като неблаго-времие, зло-времие.
Ще можем ли някога да си възвърнем контрола над промените и да започнем, с думите на Левски, ние да "обръщаме" времето, вместо то своеволно да ни "преобръща" - не метафорично, а буквално - насам-натам? И как ще изглежда "тенденцията", според която ще действаме за в бъдеще? Ще съдържа ли новата уредба на живота идеи и ценности, които ни "обръщат" вътрешно, или ще ни заставя да се приспособяваме чисто външно?

Румен Даскалов,
по идея на майка ми, Мара Даскалова - историк













Смисълът
на тези думи
изглежда ясен.
Но толкова
ли е ясен?
И какво всъщност
означават
(или могат да означават)?