Фотографското огледало
на Нан Голдин
От началото на тази година до края на март в галерията на пражкия "Рудолфинум" е изложена монументалната експозиция на творчеството на американската фотографка Нан Голдин. Авторката е родена през 1953 година във Вашингтон. Учила е в Колежа към Музея за изящни изкуства в Бостън. През 1978 година се премества в Ню Йорк, където живее и работи досега. Неин представител е нюйоркската галерия "Матю Маркс".
Ретроспекцията "Ще бъда твое огледало ("I'll be your mirror") е подготвена от нюйоркския музей за американско изкуство "Уитни" през 1996 година. Експозицията пристигна в Прага от виенската "Кунтстхале".

Застанали пред снимките на тази американска фотографка, трудно можем да се предпазим от едно особено амбивалентно усещане, което постепенно ни обхваща - от една страна, нейните снимки въздействат болезнено и в същото време демонстрират убедителната сила на човешката изповед. Те просто предоставят изключителната възможност човек неусетно да проникне в живота на напълно непознати личности.
Непознати - да, но не и безименни. Нан Голдин по специфичен начин озаглавява снимките си подобно надписите в семеен албум: "Антони и морето" (Брайтън, Англия, 1979), "Дейвид във влака" (Кьолн, Германия, 1993 година), "Кии в леглото" (Токио, 1994)...
Само няколко изображения са достатъчни, за да започнем да възприемаме заснетото като домашен видеофилм, в който кадрите от съдбата на конкретни хора започват да се конфронтират с нас. Макар че не ги познаваме лично (или са ни напълно чужди), те брутално "нахлуват" в собствения ни живот. Въпреки че изображенията изглеждат напълно ефимерни и маловажни, те силно притеглят вниманието, за да се вмъкнат в закърнялата ни памет. В този момент започваме, независимо дали искаме или не, да правим подсъзнателно рекапитулация на собствения си живот и да претегляме вината, която носи обществото към отделния самотник.
На пръв поглед снимките на Нан Голдин са запечатили едно микрообщество, но всъщност в тях се отразява един цял свят. Те показват част от хората от втората половина на ХХ век, време, в което т. нар. маргинални обществени групи започват да се измъкват на светло от "ъндърграунд"-а и постепенно проникват във всекидневния живот на "нормалните" хора.
За това измъкване значително помага със снимките си и Нан Голдин, тъй като тя е документирала обстойно този дълъг и болезнен процес. "Другостта" в нейните фотографски мигове просто изчезва от нещата, за които само сме слушали куп философски разсъждения. Самата Нан говори за фотографиите си като за "личен дневник", в който е регистрирала "своите обсесии": "Дневникът е средство за контрол върху собствения ми живот. Желая да не се контролирам, а в същото време искам да бъда контролирана", казва фотографката.
Нан започва да снима на 16 години, като с това търси начин за бягство от пуританското американско общество. В средата на 70-те преминава от черно-бяла към цветна фотография, като изработва свой собствен стил в интимните, чувствени репортажи - използва фотоапарата като средство за документиране на начина на живот, който самата тя води. През 1978 година се появява нейната диапорама "Балада за сексуалната зависимост" ("The Ballad of Sexual Dependancy"), чиито 700 диапозитива преминават като пълнометражен филм, озвучен с музика, подбрана лично от авторката. "Баладата" е обиколила почти целия свят - показана е както в престижни музеи, така и в алтернативни експозиции. През 1986 диапозитивите са отпечатани в обемен фотоалбум, посветен на сестра й Барбара с думите:
"Бях на 11 години, когато сестра ми се самоуби. Това стана през 1965 година. Бях твърде близка с нея и разбирах причините, накарали я да посегне на себе си. Знаех, че значителна роля за самоубийството е изиграла нейната потисната сексуалност. В началото на 60-те години жените, които се чувстваха освободени и сексуални, будеха страх сред околните и се намираха постоянно на ръба на доброто поведение, на границата на самоконтрола. На своите 18 години сестра ми откри единствения път да преодолее това и този път я заведе под влака.
Седмица по-късно бях прелъстена от по-възрастен от мен мъж. Тогава в момента на най-тежка скръб у мен въпреки всичко се породи интензивна полова страст. Въпреки вината, от която страдах, успях да преодолея мъката си. Благодарение на тези две събития разбрах, че сексът притежава подобна сила. Изследването и разбирането на промените в тази сила се превърнаха в мотивация на моя живот и моята работа."
В средата на 80-те Нан Голдин потъва в дрогата. Но дори по време на лечението си в един център за наркомани в Бостън тя снима интензивно. Първите й снимки тогава са автопортрети (някои от тях присъстват в цикъла "Изцяло сама" ("All By Myself"). Пак тогава за първи път тя започва да снима на дневна светлина, резултатът от което са ясни и светли изображения, твърде различни от предишните й снимки, правени изключително с помощта на светкавица. Изменят се и портретните й търсения. В кадрите й се появяват все по-често травестити, хомосексуалисти, наркомани, тиранични жени, болни от СПИН, въобще всички онези, които доброто общество е изолирало в особения и откъснат свят на субкултурата.
Също тогава Нан започва да снима всички свои приятели и познати, които вече носят белезите на смъртоносния СПИН. Най-известен от този период става цикълът "Албумът на Куки" ("Cookie Portfolio", 1989). Той е създаден в памет на нейната най-добра и дългогодишна приятелка малко преди тя да умре от СПИН. Друга много силна история, запечатана от фотокамерата на Нан, е любовта между хомосексуалната двойка Гочо и Джайлс, която благодарение на нейните снимки прекрачва заедно прага на смъртта. Снимките са запечатали различни моменти и състояния на Гочо, който страда около болничното легло на умиращия от СПИН свой интимен партньор. Едно модерно "Memento mori" е представено и със снимката на Дейвид Войнарович, на която той прилича вече на скелет. "Винаги съм си мислела, че не мога да загубя човек, ако достатъчно често го фотографирам. Снимките обаче ми показват обратното - че вече съм го загубила и че тази загуба е огромна", казва Голдин.
Това, че Нан ни дава възможността пряко да контактуваме с нейния собствен живот и свят, всъщност ни налага ролята на воайори и ни сблъсква със собствения ни живот. За фотографските си цикли тя казва, че са "дневник, който предоставям на хората да прочетат". И в него ние "четем" моментните истории на хомосексуалистите "Рич и Ренди в прегръдка" (Залцбург, 1994), "Шарон и Кати прегърнати" (Ню Йорк, 1994), "Кииоко и Каори след брачната нощ" (Токио, 1994), "Дебора и Ноа се целуват" (Токио, 1994). Разбираме, че този фотографски прочит често се оказва много по-силен и от литературата, защото при него става въпрос не за илюстрация, а за автентичните образи и техните истории, събрани в едно.
Друг раздел от търсенията на Нан Голдин е посветен на проститутките, а един значителен цикъл от снимки представя бита на тези жени, сред които не липсва и самата Нан с подуто от бой лице. Този автопортрет може да се възприеме и като символ на садомазохизма, но той не е предназначен нито за съдебните лекари, нито за полицията, а е адресиран към нас, зрителите. Да не говорим, че авторката ни го предлага в особената атмосфера на галерията, и то под формата на художествено произведение.
След казаното дотук неизбежно започваме да се питаме - а къде всъщност е изкуството, след като "цибахромите" на Нан биха могли да го сведат до равнището на социален документ?
Нейните снимки са далеч отвъд тази категория. Дори и само защото ги гледат много повече хора тъкмо в галериен контекст. Освен това те са много красиви, и то главно поради своята автентичност. Но не само това - много от тях наистина приличат на чудесни картини. Към най-добрите е и нейна снимка пред огледалото, която е станала двоен портрет, както и "Автопортрет в синята баня" (Лондон, 1980), "Кати във ваната" (Западен Берлин, 1984), "Мика на своето огледало" (Токио, 1994). През тези години портретите на Нан започват да провокират към по-задълбочен психологически прочит и стават по-изчистени като форма.
Най-новите творби на Нан Голдин са повлияни силно от пътуванията й до Европа и Азия, по-специално до Берлин и Токио. От престоя й в Токио се раждат многобройни фотографии. През 1995 година тя показва всичките на стена в парижката галерия "Ивон Ламбер" като великолепна мозайка. Тя наподобява японски стихове, писани на ръка. Инсталацията, която Нан озаглавява "Токио - любов", е също пълна със страсти, надежди и любов. На редица от снимките се вижда 23-годишният японец Кии, в когото Нан се влюбва така, че го води със себе си в Ню Йорк. Сега той живее заедно с нея и нейния приятел Дейвид Армстронг. Самият Дейвид може да бъде видян на доста фотографии, направени главно по време на пътуването им до Германия.
Животът на Нан Голдин напълно се слива с нейното творчество. Много трудно можем да открием границата между тези два нейни свята. А граница наистина няма, защото светът на Нан Голдин всъщност е един. В него тя вече е преживяла няколко живота, съдържанието и формата на които е вкарала в своя фотографски дневник и сега ни го предлага за оценка. Чувството й за светлина въздейства върху собственото ни чувство. Не става дума само за силата на нейните "истории" и за качествата им на лични изповеди, а по-скоро за техния фотографски образ.
Снимките на Нан Голдин като че се опитват да направят тегобата на битието малко по-поносима.

Георги Папакочев
Радио "Свободна Европа", Прага













Когато снимам, не се чувствам като страничен наблюдател. За мен това е начин да се докосна до някого, просто да проявя нежност към него. Не ме интересува какво се случва в този момент. Просто се опитвам да запечатам красотата и уязвимостта на моите приятели.
Нан Голдин