Култура на сянката
Макар че вече чете Фуко на роден език, българската интелигенция все още не е посегнала към проекта да напише българската история като истории, като генеалогически разкази за случването на различни традиции. Дори феминизмът, доколкото съществува, предпочита да изговаря българските проблеми, подпрян върху проблематичния универсализъм на западноевропейската културна традиция. Сборникът "От сянката на историята" представлява един от първите опити да се подготви дискурсивно-практическа база за системно изследване върху моделирането на женскостта в българската култура от Възраждането насам. Той събира текстове, които проблематизират жената - от Константин Фотинов и Петко Славейков до началото на 40-те години. В целостта на представянето си тези текстове експонират една култура на сянката, на полуприсъстващата традиция - винаги тук, винаги потисната в периферията на "големите" проблеми с националистически-национален и социалистически-социален характер.
Чудесно организирана, синтетично и компетентно въведена от предговора на Красимира Даскалова, книгата може да се чете и като роман. Женскостта е главната героиня (много-страдална и сантиментално пасивна, доколкото нейните преживявания са изговаряни най-вече от мъжа). Интригата е заплетена, извилиста и многословна като парламентарен дебат. Тя започва с трезвата мотивация на българския възрожденски стопанин: "Женски прилежания и попечения ни перво и перво хранят... Жена е на мъжа сичко домашно устроение и украшение... Сос една реч, жена е перва и последна причина на наше благоденствие и благочестие." (К. Фотинов). Старонационалистическият дискурс, преди цял век вдъхновен от романтическата Volkpsychologie или народопсихология, която и днес има своите рицари в българската култура, заляга върху фолклорните добродетели на патриархалната женскост. Той не просто отпраща жената вкъщи, да пали и загасва огнището, докато чака мъжът да се върне от кръчмата, но и я приковава в себе си чрез перверзния наивитет на идеята за "срама" като висше достойнство на женската психика. Младотрадиционализмът, от своя страна, смесва сецесионния демонизъм с псевдонаучните страсти на късното викторианство, за да забърка в крайна сметка националсоциалистическите идеи на 30-те години. Репродуктивната функция е съдба; проституцията - вродена болест на женското, а старите моми се раждат като девиантни създания. Един Янко Янев, вторачен в Шпенглер, свързва феминизма със залеза на Европа: мъжете стават все по-импотентни, а жените - интелектуалки, т. е. изродени в "интелектуализирани андрогини". Тук е и Фани Попова-Мутафова с нейните бойки опити да фетишизира трите К на патриархалната ситуация. Еманципаторските дискурси на новия век употребяват женскостта по свои начини. Социалистическият феминизъм набира електорат за поредните избори и подготвя бойно ядро за световната революция. Либералният феминизъм ухажва решаването на т. нар. женски въпрос, извършва редица пропагандно-идеологически жестове, повежда жените в публичното пространство, но в сянката на неговите стремежи се гуши Златният век на тихата домашна идилия. Може би не е бил толкоз неправ Ст. Л. Костов, който представя феминистката като разведена учителка, заменила брачното щастие с мечти за политическа кариера, в бурната за времето си комедия "Андрофоба". Истината е, че сред всички текстове в сборника и в историята на българската култура изобщо женскостта говори с гласа на мълчанието и липсата. Толкова по-предизвикателно и модерно изглежда бъдещето на разказа върху нея, разказ "от дълбините" на културното случване, а защо не - от несъзнаваното на способността да бъдеш (патриархално) културен?


Милена Кирова











Думи
с/у думи





От сянката на историята.
Жените в българското общество и култура.

Съставител Красимира Даскалова.
Издава
Българска група за изследвания по история на жените и пола.
С. 1998