Стоян Гъдев беше от породата на вече изчезващия вид актьори - тези, за които казваме, че сами "пълнят" сцената. Гъдьо я пълнеше не само с гигантското си тяло - духът му беше съответен на габарита. Даже често му ставаше тясно вътре и тогава клокочеше гръмливият му глас, който иначе беше толкова топъл и нежен.
За пръв път проговаря на сцена в оня митичен бургаски период на Леон, Вили, Юлия и Методи. Това вероятно предопределя театралната му съдба - където иде все да става нещо извънредно, не по правилата, не по канона - Сливен, Димитровград, Перник и дори театър "София", където като престана да се случва нещото, взеха, че ги пенсионираха - заедно с неразделната Румяна.
Никога няма да забравя трепета, с който подпалиха старата "Волга", за да ме последват в Ловеч. Те двамата дадоха тяло и душа на "изчезващия вид" Ноно и Баба Добър ден, после той изнесе на мощния си гръб целия "Поход" на учениците ми Георги и Явор, после последно се смяхме с неговия скитащ Татко, който беше уверен, че един човек го чака на една ливада в Израел. И накрая пак с Юлия (която нищо не можа да излекува от синдрома "Бургас" - все ходи и го разнася - от Ловеч в Смолян и от Смолян в Ловеч).
С Юлия го размина Смъртта...
Стояхме пред огромния му Ноев ковчег, побрал подобното на Голиат тяло и вероятно всичките му роли, за да ги отнесе оттатък - отвънка планината беше перфектно декорирана - заснежени дървета върху снежните баири, бяло върху бяло, за да се размие границата между тук и там, между сега и утре, когато него няма да го има.

Иван Добчев
13.2.1999 г.
Задушница