Спектакли, без които можем,
"са тези, които не бихме гледали втори път; тези, на чиято втора част оставаме от уважение към вложения труд; тези, след които ни се говори за нещо друго и след които няма безсънни нощи."
С тези думи Аве Иванова започна представянето на новата рубрика на "Култура" (вж. бр. 6 от 12 февруари т. г.) И продължава по-нататък: "Това каре [...] е пространство за говорене за театър (а после и за други художества?), което можем да населим със своите вкусове, преживявания, мнения, комплекси и компенсации - с нашата нищожност и с нашето величие. Горещото ни желание е това пространство да се превърне в място за споделяне. Поканата ни е към практиците и теоретиците, към работещите за театър и тези, които му се наслаждават [...] Давам си сметка, че поканата ни е изпитание за нелепия, абсурден, но съществуващ у всяко живо същество страх от въвличане в конфликтни ситуации, от "намразване" [...] Да си пожелаем повече "спектакли, без които не можем". Вашите "мога, не мога" очакваме на факс 87 40 27."
K

Ревизор

Нова барака със стар мрамор не става
(евфемизъм на българска народна поговорка)

Февруари 12-и, 19 часът - гостоприемният за най-младите режисьори Сатиричен театър ще се пръсне по ламарините. "Ревизор" на Лилия Абаджиева! Спектакъл не очакван, а копнян в бедното ни на случки театрално живеене. Зрителите не се виждаме един друг от огромните кошници, които сме домъкнали с надежда влюбилата ни в себе си Лилия да напълни с пресни домашни яйца.
И започва като снежна топка да се овъртолва един гръмък и тъжен провал.
Разбира се, че Стоянка Мутафова и Стефан Данаилов не участват в този кадрил с допрян до слепоочието пистолет - те имат дял от отговорността, както биха имали дял и от успеха. Разбира се, че Георги Русев, Димитър Манчев и Петър Петров не могат да играят зле. Освен лудите, децата и пияните, господ спасява и Актьорите. На тях водата или тинята може да им стигне максимум до брадичката - Бог им говори и те, обърнати към него, не потъват. Разбира се, че Николай Урумов е мощен техничар, а Константин Коцев е велик.
Разбира се, че една от уникалностите на театъра е, че днес става, утре не. И че който не се движи, той не се спъва. Разбира се, и че само талантливият режисьор има провали, неодареният тихо произвежда посредствености. (От нейния "Хамлет" миналата година излязох пияна: Ето ги новите млади! Ето ги хората след Теди!)
Какво обаче, според мен, програмира този провал?
На първо място, особеният разкрач (вертикален, господа), в който застава Лилия Абаджиева. Тя хем иска да е в своята представа за 21-и век - взривяване на митове и легенди, презрение към романтичното и болка по него, текстът като повод, трагедията като майтап, високото изкуство като комикс, иронията като очила към света..., хем болезнено ни връща в нашата представа за театъра от средата на този век. Вади арсенал, отчайващо старомоден, избира актьори, школувани в по-други стилистики, от които очаква да заживеят органически в някакъв (псевдо)движенчески театър. Хем иска да е авангард, хем иска пълни салони. Хем иска да е Тарантино, хем Н.О. Масалитинов. Хем иска да е феминистка, хем да е желана (в екзистенциален план, госпожи).
Трудно. Поради което аз предпочитам, като си мисля за Хлестаков, да си спомням Валентин Ганев, като си мисля за "Ревизор", да се сетя за спектаклите на Слави Шкаров (в Сливен) и на Гриша Островски (във ВИТИЗ). Паметта ми предпочита при сигнал Стоянка Мутафова да извика "Старомодна комедия", при Стефан Данаилов - "Лоренцачо", при Димитър Манчев - "Най-добрият човек, когото познавам", при Константин Коцев - "Дневникът на един луд" и др., и др. - дал господ живи спомени. "Шапки долу" за това, че тези актьорища са поели ръкавицата. Проблемът е, че в нея няма ръка. Гола маниерност, бутафория, самооблащаване, изразило се в колаж от автоцитати, странно превключване на предавката - от водевил да направиш сатира - да, но от сатира водевил - за какво? Евтино и безкрило, без капка живец, това представление по ярък и тягостен начин показа, че и Гоголевият текст е съсипаем. Стига да попадне при точния човек, на точното място и в точния час.
Сред всички действащи лица истинският герой и истинската жертва е Рашко Младенов. След рехавите салони на симпатичната "Женитба", той отново покани Лилия. Едва ли е очаквал, че бокс офисът ще е различен. Но я покани. Покани и Десислава Шпатова, без чиито спектакъл "Опасни връзки" аз например не мога, но затова друг път. Колкото до "Ревизор" - не е важно, че някой може без него - важно е, струва ми се, авторката му да погледне на неговия резултат като на важен за бъдещите си търсения и самоопределяне. И ние, пищещите братя, да не запяваме в спонтанен хор при първата лястовичка, излетяла от джоба на непознат маг - "ето я пролетта". Въпреки силното изкушение, защото и ние сме хора, и ние искаме зимата да свърши.

Аве Иванова












Спектакли,
без които можем