Изпълнение на тласъци

Мечта за всеки диригент... или за всяка звукозаписна фирма. Реквиемът на Верди влиза в тази категория творби. Творби, без които фирмените каталози изглеждат недовършени, непълни. Но както във всяка от популярните опери на италианския майстор, така и в Реквиема, за който с основание пуристите мърморят, че е твърде свързан със сцената, за да те въведе в храма, гласът определя и той е в най-ефектната драматургична позиция в развитието на музиката. Затова от световните имена хубав реквием са направили тези, които са събрали квартета певци, така че да изглеждат единствени, най-добри, гласово съчетаващи и изразяващи всичко най-потребно от двата типа спектакъл - театралния и църковния... И не само са ги събрали, но са подчинили цялата инструментална част от партитурата на тях... Профанизация би било да се счита, че това означава оркестърът да е "по-назад" по отношение на динамика, израз, интензивност и т. н. Подчиняването е процес доста по-сложен и доста по-осмислящ се от интерпретатора... То означава преди всичко синхрон между усета на певеца, между гласовия израз на музиката и отразяването на неговите вибрации в оркестъра... Или с две думи: оркестърът трябва да бъде насочен от диригента да поема дъха на солистите и да го отзвучава... Само така Реквиемът запазва и темпо, и напрежение, и се следи, без да отегчава и всъщност оправдава смисъла на своя запис.
Това са всеизвестни неща и те идват в главата на човек тогава, когато нещо в изпълнението провокира въпроса: "Какво точно не се случва?" Защото в компактдиска на "Капричио" участват четирима именити солисти, но те не навсякъде са квартет... А когато законът на бизнеса изисква бързина на записа, тогава квартетът трябва предварително да е изчислен добре - най-вече по отношение на тембровото си съчетание. Или да се заложи поне на двама много изразяващи и завършени в партията си певци, които да "покрият" останалите - и това става. Въпреки че подобно решение все пак носи палиативен характер. Връщам се към диска: Олга Романко, Стефания Точиска, Висенте Омбуена и Франко де Грандис - все имена! Но от тях Точиска и Омбуена си вършат работата почти сто процента..., а Романко и Де Грандис са твърде неравномерни в представянето си (Де Грандис на места е направо приковаващ вниманието, но определено има проблеми във високия регистър, Романко някъде направо отсъства от музиката, особено във финалната си ария "Либера ме"). Партньорството на един несъстоял се квартет е още по-трудно, защото диригентът трябва, грубо казано, да си избере с кого да диша и кому да "подложи" оркестъра, кому да помогне... Табаков не е направил това, той води нещата по собствената си логика и интуиция и така се появява още една линия... Вярно, тя би трябвало да бъде водещата, но с Реквиема на Верди това невинаги се получава... За да "поведе" солистите и хора, диригентът първо трябва да им се подчини... да прояви слуховата гъвкавост по отношение на тяхното собствено "дишане" и тогава всичко тръгва съвсем естествено... А тук има великолепни моменти, много красиви арии, добър баланс, всичко върви уж както трябва... но творбата тече на импулси, на тласъци - някъде те грабва наистина; някъде те кара да недоумяваш... Вокалното присъствие на хора е в общи линии точно изпълнено, но не може да се каже, че постига необходимото въздействие... Още повече това се отнася да Четирите сакрални пиеси.
Като най-цялостна и музикантска част от Реквиема изпъква Оферторио, както и някои части от Диес Ире... Звуковата картина също е подчинена предимно на певците, оркестърът има прекалено "фонов" характер за тази композиция... Това също допринася за впечатлението, че оркестърът на места просто е недостатъчен..., което, сигурна съм, не е мислено по подобен начин от диригента.

Екатерина Дочева














Вградени
ноти




Джузепе Верди:
Реквием и
Четири сакрални пиеси

Табаков, Романко,
Точиско, Омбуена,
Грандис

Българска хорова капела
"Светослав Обретенов",
Софийска филхармония

"Капричио"