Парламентът като психотрилър

"Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно" - дълго заглавие. И скучно. А и определението "щрихи към портрета" не е точно. Защото не са щрихи, ами си е съвсем завършен портрет - направен умно и с вкус. С достатъчно уважение към институцията парламент, но без официозни наколенки. А също и без евтини изхвърляници по тертипа "купон да става, пък майната й на темата". Информацията е любопитна и стегната, анализите - лаконични и точни, тонът - човешки, езикът - сочен, ритъмът - като на трилър. 50-те минути на документалния филм на Светослав Овчаров (оп. Огнян Калайджиев, глас зад кадър - Стоян Алексиев) минават по-бързо от времето, необходимо да произнесеш заглавието му.
Овчаров е цар да снима едновременно атрактивно и задълбочено кино, в което борави само с фотоси и писмени документи. При него този наглед най-сух базов материал просто оживява. На моменти въздействието е като на игрален филм, и то от висока проба. Така е и в "Щрихи към портрета...", изграден на същия принцип (с минимум "живи кадри"). И все пак той е по-различен от предишните работи на режисьора. Във филмите си, посветени на Коста Паница, Стамболов и Фердинанд, Овчаров тръгва от конкретната личност. Извайва образа й (никога лустросан, винаги мощен в противоречията си), а покрай него очертава и лицето на епохата с цялото й богатство: политически интриги, обществени тегоби, абсолютен разтег от битието на хайлайфа до това на простолюдието. Можеш да научиш каква и била модата тогава, що за музика се е слушала в кръчмите, та даже по колко са вървели проститутките. Пълен сервиз!
В "Щрихи към портрета..." режисьорът тръгва от обратната на предишните си филми позиция - от общото към индивидуалното. Той рисува целокупния образ на парламента през 120-те години на съществуването му. Този образ е като на лутащ се човек: люшка се от свободата до робството, от ентусиазма до апатията, от илюзиите до крушението им, от донкихотщината до сатрапщината... Но това не е някакъв размазан групов портрет тип "какво тук значи някаква си личност". Напротив - личностите, които имат съдбовно значение, са откроени.
Българският парламент в трактовката на Овчаров - това сме самите ние, поколенията българи, които сме го излъчвали. Парламентът е нашият огледален образ, отражението на народната ни психология. И туй, че в различните епохи услужливо сме си обръщали задника в една или друга посока, че брат е посягал на брата, не се дължи на капризите на шепа избраници. То е част от националния характер. И ако това, което виждаме, не ни харесва, проблемът си е само наш.

Борислав Колев
















От пръв
поглед