Том Стопард
или театралниченето в театъра
е живо


Във Врачанския театър Елена Цикова е поставила "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" от Том Стопарт откровено като театър в театъра на театъра. Иначе казано, в нейния спектакъл основен е не толкова въпросът за смъртта и играта, пред който заиграва самата пиеса на Стопард, добре помнейки Бекет, а въпросът за театралнеченето на театъра. Ако актьорската трупа, която се появява в началото пред Розенкранц и Гилденстерн, професионално трупа трупове, защото е "от школата на кръвта, любовта и реториката", врачанското представление демонстрира иронично своята привързаност към школата на сценичножестовата реторика. В тази школа всичко може да се демострира, ужестикулира без жестокост и в крайна сметка просто да се показва и указва чрез костюм, декор и физиогномичност. В нея театралното е просто модна игра (изкусна или безвкусна) на костюм, декор и жестове.
Розенкранц и Гилденстерн (Станислав Димитров и Красимир Радков) са поставени върху сцена на сцената, едновременно публика и участници в спектакъла. Публиката също е поставена на сцената. В дъното кулисите отварят различни "прозорци" към друга сцена. Красимир Вълканов в черно-бяло реди сцена върху сцена на сцената. Винаги впечатляващите негови сценични конструкции с лекотата на въображението, с изящния си професионализъм и полифункционалност, отново изненадват - тук с максималната си лекота и подвижност. Черна малка сцена, която се свива често до пътека и върху която двамата актьори странично пропадат ту като зрители, ту се люлеят като върху кораб, ту са подхвърляни от режисьорската воля като зарове, като ези или тура на една и съща монета. Бели триъгълни платна, които падат с красивата люлка на кораб; бял конус, който покрива с театрална смърт Роз и Гил... Сред този декор актьорите с костюм и комбинация от няколко жеста и интонации показват персонажите си пластично в "живи картини", в които като живо изглежда само изпълнението на Румяна Мерджанска (Полоний).
В красивото пространство на сцената, изпълнено с иронично-театралничещите гримаси на любовта, кръвта, предателството, престъплението, греха, Хамлет, властта и смъртта, спектакълът сякаш се разтяга безкрайно. Опитвайки се да иронизира имитативността на (модното в) театъра, преобладаващо играещ се по нашите сцени - неговото самолюбуване пред маниерно монтирана кулиса и безцелни жестикулиции - спектакълът на Елена Цикова сам се оказва захванат в неговия капан, застивайки на нивото на жеста. Ако в иначе наистина привлекателната игра на нейната ирония си беше избрала за партньор живото чуство за хумор, за мярка и стегнат ритъм в смяната на картини и сцени, можехме да видим повече от прекрасен декор и костюм без жив смях, повече от интересна идея с удосадяваща театрална реторика и повече от игра с текста на Том Стопард, утежнен от излишно увлечение в съавторство, или комбинация от тях. А ако пожелателното "повече" в тази комбинация случайно някому се е сторило в повече, както казва Гил в пиесата: "Ще оставя на вас да изберете, ако въобще имате избор."

Виолета Дечева


















Реплика
от ложата