Реформата от камбанарията
на министерството
- Преди месец и нещо бяха анализирани и обобщени резултатите от работата на българските държавни театри през 1998 година. Какво показа тази първа година от стартирането на структурната реформа в театъра?
- Самата театрална реформа, известна като Програма за развитието на театралната дейност, стартира с разпределението на държавната субсидия по пътя на конкурса и с промяна на статута на самите театри, тоест със създаването на по-разнообразни модели. Нужно беше да се направи преглед на едногодишното изпълнение на тази програма, за да се направят съответно корекции както от страна на ръководствата на самите театри, така и от страна на министерството, ако има необходимост от това. Резултатите от работата на тази национална комисия са вече известни. Тя потвърди двегодишното разпределение на средствата, с други думи театрите са осигурени по същата схема на финансиране и за 1999 година. Зад този извод стоят доста и при това любопитни неща. Общо е впечатлението, че театрите вече работят в реално променени условия: промени се активността на самата производствена дейност (главно за разпространението на театралния продукт), вижда се и една много по-строга финансова дисциплина. Във финансово-икономически план показанията на повечето театри са добри.
- Какво значи "добри"? Такива, които отговарят на показателите, посочени в договорите с директорите ли?
- Точно тези показатели имам предвид. Наричам ги добри поради нещо, което ще спомена по-късно. Думата "добри" е доста пестелива, защото почти всички театри отчетоха превишение на тези показатели.
- Те не бяха ли съзнателно занижени, та психологически да се преодолее стресът от промяната?
- Напротив, бяха завишени още при сключването на договорите, защото - и това е важно да се знае - бюджетът на министерството за 1998 г. в частта приходи беше завишен около десет пъти. Очевидно са били мобилизирани наличните ресурси на театрите за по-интензивна работа. Друг е въпросът дали това видимо оживление ражда по-добро качество. Отговорите са доста разнопосочни и спорни, на места - няма да скрия - предизвикващи повече тревога, отколкото успокоение. Вижда се колко важна, колко отговорна, дори съдбовна е ролята на директора на театъра. Казвам съдбовна, защото театрите вече съществуват в конкурираща се среда и вече много зависи от способността на художествения ръководител да оползотвори потенциала, с който разполага един театър, и да го превърне в качествен художествен продукт. В края на 1999 г. същата тази комисия ще направи ново преразпределение на държавната субсидия - отново по пътя на състезанието на програми. Новината е, че вече няма да има приоритетно финансирани театри. Всички театри ще се явят на състезанието, независимо че в първата фаза на реформата някои от тях бяха изведени извън този конкурс. Това е един от важните резултати на програмата. Досега целяхме да не се допусне спонтанното, неконтролируемо разрушаване на театралната мрежа. Нещо, от което винаги сме се бояли. То беше и един от механизмите на плавното преминаване към организация на нашия театър на едно друго ниво. Лично винаги съм изпитвал ужас от революционно действие и затова, може би справедливо, от немалка част от нашето съсловие съм получавал укори за липса на радикалност. Сега и аз, и Националният център за театър сме спокойни. Внимателно можем да огледаме първите резултати и внимателно да предложим следващите стъпки на преструктуриране на театралната дейност.
- Откъде идва увереността, че мрежата няма да рухне? И няма ли опасност основни театри, като тези например във Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Благоевград, Плевен да загубят по една или друга причина репертоарния си статут? Държавата няма ли политика за съхраняване на подобни театри като основни възли от мрежата?
- За мен въпросът стои по обратния начин. Не какво искаме или решаваме, а какво решават основните субекти на театъра - тези, които го правят, и тези, които го гледат. Ако те решат, че нямат нужда от театър, няма никакво значение какво е решило министерството. Това е част от поведението, което се нарича "оттегляне на държавата от управлението". Ние се оттегляме на части, а не изведнъж. Точно това гарантира запазването на театралната мрежа, а не едно или друго административно решение. На практика това изглежда така: ако театърът в един от изброените от вас градове има слаби резултати и немощна творческа идея за бъдеще, това не значи закриване на театъра или разрушаване на неговата структура. Значи обаче, че комисията в зависимост от тези резултати ще решава размера на държавната субсидия. На миналогодишните конкурси се явиха много по-качествени програми в раздел "открита сцена". Имам предвид програмите на Смолян и на "Сълза и смях". Затова конкурсът ще бъде всеобщ, без изключения, и държавните пари ще се насочват там, където в момента има добри резултати. Останалото ще трябва да бъдат усилия на общините и на самия театър.
- Показателите за зрители и приходи са обозрими от различни справки, получавани в министерството. Но как комисията ще се произнася за качеството на създадената продукция, след като тя едва ли ще има възможност да гледа толкова много спектакли, особено извънстолични?
- Първо една уговорка. Известна комерсиализация на театрите е неизбежна. Те се конкурират помежду си, борят се за привличане на зрителите. Винаги съм мислил, че това е неизбежен етап, през който трябва да се мине. Много често си поставяме високи художествени цели, реализираме ги не особено категорично, понякога - съмнително, а положението с публиката направо е отчайващо. Така че някакво неудобство по този път ще трябва да се премине. Но да се върна на въпроса. След няколкото заседания на тези комисии се оказа, че всичките им членове, понеже са хора от съсловието, имат някаква, може би несистематизирана, но все пак информация за спектаклите. Разбира се, това е крайно недостатъчно. Затова в другата комисия, тази за проектите, се роди добра идея, която вече е факт: известен процент от спечелената субсидия за даден проект се заделя, за да бъде възложена професионална оценка на реализацията на подпомогнатите проекти. Тези оценки ще бъдат на разположение на комисията. Тъй като почти всички театри на различни сесии преминават през тази комисия, няма да останат театри, които да бъдат встрани от погледа на театралната критика.
- Какви са първите анализи на тази вече реализираща се обратна връзка? Как се раздават субсидиите за проекти? Художествените или социалните мотиви преобладават?
- Понеже още няма достатъчно материал и той не е достатъчно анализиран, трудно е да се отговори. Дано не звучи като оплакване, но не успяваме толкова много неща да реализираме. Изведнъж върху всички, които работят в Центъра, се стовариха прекомерно много задължения и организацията на целия този процес понякога се оказва не по силите ни.
- Какъв е делът на средствата, идващи от министерството, от общите разходи на театрите през 1998 г.?
- Министерството на културата е отпуснало през 1998 г. 5 646 762 000 лева. От собствени приходи, от общински субсидии, от спонсори и от други в българския театър са постъпили още към 35% от тази сума.
- Какви ще са сумите за 1999 г.?
- Още не е разпределен бюджетът на министерството, но при всички случаи сумата ще е по-голяма. Делът за театър в бюджета на министерството ще бъде увеличен по няколко причини. През 1998 г. успяхме да вкараме в театрите допълнителни суми, които сега са предвидени в самия бюджет.
- Говорите за съдбовната роля на директора. Мисля, че той е в много тежко положение, защото дори да има добра визия за бъдещето на своя театър, като правило не може да разчита на спектакли, правени от добри режисьори. Те са крайно малко за твърде голямата ни театрална мрежа. Двайсетината ни добри режисьори могат да направят не повече от 60 спектакъла годишно. А продукцията на нашите театри е около 230 спектакъла. Софийските сцени - държавни, ведомствени, общински и частни дори - изпитват недостиг на качествена режисура. Как ще се преодолява неумолимостта на това разминаване? Не са малко "обречените" театри в това отношение.
- Такъв театър не е обречен, той по-скоро е адекватен на условията и възможностите, които има. Не бих се изкушил да определям театрите като добри и лоши, но наистина мрежата е много голяма. Някои смятат, че това е предимство за страната, за духовния ни живот. И може би са прави. Истината е, че държавата няма да може да издържа в достатъчна степен именно тези театри. И постепенно те ще намерят своята си формула на съществуване. Практиката ще покаже къде и в каква степен държавата трябва да се намесва. Не виждам нищо лошо в това. Колкото има - толкова. Въпросът е държавните пари да не се разпиляват в структури, които задоволяват единствено само себе си или прекалено много са обвързани с критериите само на региона, в който се намират. Постепенно тяхното съществуване ще зависи както от волята и желанието на самите трупи, така и от волята и желанието на общинските ръководства, на публиката по места. Така държавата престава да бъде онзи единствен разпоредител, който казва: "Да, това е театралната мрежа и тя ще съществува по този начин!"
- Все още съществува държавната поръчка за НАТФИЗ. Не може ли в нея да има приоритет за подготовка на режисьори, дори, ако трябва, за сметка на актьорите?
- Това не е нито отговорност, нито задължение на нашето министерство, а на Министерството на образованието. НАТФИЗ е автономен и сам решава тези въпроси. Опитвали сме се да настояваме през института за това. Но простото завишаване на приема за режисура не решава автоматически въпроса. И там стои проблемъът с качеството на завършващите.
- Министерството упорито провежда линията всяко директорско назначение да се предхожда от конкурс. При последните проведени конкурси за шест театъра спечелиха и шесте "стари" директори. Кому беше нужно излишното напрежение в тези театри?
- Ръководството на министерството е убедено, че конкурсът все пак е най-демократичната форма за назначаване на директори, още повече, че това става задължителна норма според закона за културата, който предстои да мине и на второ четене. Наистина резултатите не винаги са безкрайно окуражаващи, но това е тенденция, която трябва да се поддържа. Не бива да се лишаваме от възможността да се отвори вратата пред по-широк кръг от хора. Самата практика показва, че са възможни и други варианти, освен назначаване след конкурс, например назначаване "до провеждане на конкурс". Има директори, които работят по тази формула, без това да им пречи да бъдат и оперативни, и с достатъчно авторитет пред хората, с които работят. И все пак публичният характер на едно назначение, проведено чрез конкурс, няма алтернатива по отношение на прозрачността, на яснотата, с която се поставят критериите пред хората, които трябва да ръководят театрите.
- В пресата се писа за предрешеността на някои от конкурсите.
- Пресата е за това, за да казва какво вижда. В някои от тези конкурси са видени предварителни резултати, в други - лоши резултати. Почти не си спомням да е признат добрият резултат, справедливото решение. Говоря за случаите, които са коментирани в пресата. Много голяма част от тези конкурси не са коментирани. Значи там не е видян проблем. Както и вие много добре знаете, няма случай някъде да е казано: "Да, прави сте!", по-скоро се казва: "Не сте прави!". Това си е съдба и тя не е чак толкова страшна.
- Тоест министерството държи на задължителността на конкурсите, което, доколкото знам, ще влезе в противоречие с един по-общ закон за държавните служители, или по-точно вие доброволно си поставяте ограничения в свободата на действие, което, разбира се, има предимството, че намалява и отговорността ви за отделните назначения.
- Искам много ясно да кажа, че това не е решение само на министерството на културата. Въпросът беше обсъждан на много и различни форуми. Преобладаващото искане на хората, заети с културна дейност, беше за конкурсите. Просто министерството беше длъжно да се съобрази с обществената нагласа. В скоби мога да кажа, че не съм от най-горещите привърженици на тоталното назначаване чрез конкурс, но съм убеден в доброто усилие на министерството да ги провежда.
- Споменахте, че предстои второто четене на закона за културата. Какво се промени в него след обсъжданията в комисията? Писа се, че главната "примамка" на закона - формирането на Фонд "Култура", става невъзможно.
- Току-що привърши обсъждането на закона в комисията по култура и законът фактически е готов да влезе в пленарната зала, защото остават да се прегледат само заключителните му разпоредби. Като технология това е най-тежката част от работата върху един закон. Между първото и второто четене бяха направени много и безкрайно полезни поправки в закона. Главното е, че в закона не само са регулирани отношенията между културната дейност и обществото, но за първи път има и онзи тип закрила, защита на тази дейност, която просто няма аналог в законодателен план във всичко, което се е случило в България до този момент. Що се отнася до фонда, той остава в закона и са запазени всички възможности този фонд да бъде поддържан, като е определено как да акумулира средства и как те да бъдат разходвани. Всички спорни въпроси около този фонд бяха изчистени. Мисля, че сега ще разполагаме с вариант, който е между най-полезните неща, които са създавани през последните години по отношение на културата. Иначе финансово-икономическите условия стават все по-сурови. Но и при тези условия се запазват достатъчно закрилящи механизми, които осигуряват действието, функционирането на българската култура.
- Министерството създаде две нови звена: Артборса и Център за театрални изследвания, оглавяван от Възкресия Вихърова. Какви са първите обобщения от работата на артборсата и какви са мотивите ви за създаването на изследователския център?
- Театралната борса беше създадена, за да подпомогне, да предизвика, да стимулира малко активността на самото съсловие. Никъде по света този тип организации не са държавни и администрацията не се грижи за това. Но все пак имаме предвид колко непознати територии ни предстои да овладяваме в едно пазарно пространство и затова отделихме една сравнително скромна, но все пак полезна помощ от страна на министерството за функционирането й. Резултатите са скромни, но те се определят преди всичко от нагласата на самото съсловие, от желанието му да реагира на една нова ситуация. Виждам окуражителни знаци в работата на борсата. Мисля, че още известно време министерството трябва да подкрепя тази инициатива, докато тя застане добре на краката си.
- Естественото място на една борса е към синдикална структура, но, доколкото знам, на САБ не му разрешиха да регистрира борса...
- Кой не му е разрешил? Ние даже направихме усилия да привлечем и някои театри, които имаха натрупани бази данни, като Сатиричния театър и Театър 199. Пътят ще бъде открит. Намесата от наша страна трябва да е малка и деликатна - колкото да стимулира този процес, а не да го гарантира. А другата идея е проект на Възкресия Вихърова, в който министерството видя доста перспективно намерение: да се създаде младежки център за театрални изследвания. Намерението да се развива дейността според интересите на самия театър към младежката аудитория, а оттам и на самата аудитория и любопитството й към театъра, търсенето на нови и не съвсем популярни в практиката решения амбицира министерството да подкрепи тази идея. За да създаде по-добра възможност за реализация на програмата, този център е създаден към Младежкия театър. Така се опитваме да намерим пряка връзка между тази дългосрочна програма и съществуващата практика на Младежкия театър - нещо, което Възкресия Вихърова хареса. Сигурно осигуряването на тази програма няма да е много лесно, тя изисква и средства, но ще се опитаме да ги търсим и да ги намерим.
- През последните години в полето на театъра работят доста активно и интересно и много частни фондации и сдружения. Как работи министерството с тях? Дава ли си сметка, че особено при по-младите нежеланието да се работи в държавни структури е масово? Майка или мащеха сте към всички тях? Еднакво ли ви е отношението към тези многобройни нови структури?
- Съществуването на тези неформални структури показва, че цялостната стратегия на министерството по отношение на това как и доколко държавата трябва да ръководи театъра, е правилна...
- Защо приписвате това на министерството? Създаването им може да е от безизходица, от отчаяние, че в държавните структури е батак, в който не може да се работи по нов начин? Мотивите може да са различни.
- Не бих казал. Ето я простата връзка. Ако това не са спорадични опити, а трайни усилия, значи вече се вижда възможност те да съществуват. Няма да е справедливо, ако не се види поведението на държавата в лицето на министерството по този въпрос. Те са равнопоставени при кандидатстването с проекти в Центъра за театър, те са равнопоставени и по отношение на чуждестранни контакти - само тази зона да вземе човек и вижда как монополът на държавата не само е паднал, но държавата се появява и в ролята на регулатор и катализатор на тези контакти. Ето един наглед частен случай. Златко Гулеков излиза от държавната система на българския театър и отива в един съвършено независим сектор и неговите контакти с Министерството на културата се увеличиха. Много старо е допускането, че Министерството на културата може да е майка за едни, мащеха за други. Създава се свободна среда, в която главно инициативата, способността на индивида, личните качества на театралния талант са основното и най-важното. В този смисъл министерството няма никакви колебания. Дори всички държавни театри да са в идеално състояние, без присъствието именно на тези структури картината ще бъде същата като по-рано.
- Да се върнем към критериите, по които се преценява кой проект трябва да бъде подпомогнат. Стана ясно, че все още цикълът не е затворен и, така да се каже, няма достатъчна публична санкция за едно или друго решение на комисиите. Все още по-уютна е ролята на добрия чичо, който раздава на повече проекти по по-малко пари, та да са по-малко недоволните. Няма механизъм, по който системно да се казва: "Как сте могли да дадете пари за това, това и това?" Тогава тези хора ще си пазят авторитета. В момента тези комисии имат много дантелена отговорност за своите решения.
- Предвид именно резултатите от другата комисия, която разгледа положението на театрите, помолих комисията за театрални директори да завишат критериите си, с които оценяват програмите на кандидатите. Разговорът беше тежък. В резултат се получи точно обратното. Отново примирение: "Ами, това е положението..." Излиза, че самата администрация може да се окаже по-чувствителна към процесите, отколкото хората, които излъчваме измежду нас, за да изразяват нашите високи творчески критерии. След всяка сесия резултатите най-педантично се публикуват във вестник "Култура", което е въпрос на журналистически усет. Значи въпросът дискусионно е отворен към самото съсловие. Каква е неговата реакция? Няма такава. Как този, който възлага поръчката, да търси и отговорността? Даже на Националният център за театър му е забранено - това трябва да се знае - да се намесва в работата на тези комисии. Министерството може само да благодари, ако се появи непримиримост, когато е необходимо, от независимото съсловие към грешките в решенията на комисиите. Това ще значи, че са започнали да се създават саморегулиращи се механизми - най-основната същност на гражданското общество.
- Неизбежно е поне в началото да стимулирате подобен коригиращ механизъм, защото социалното положение в театрите е такова, че ако човек оспори някаква подкрепа за театъра Х в размер на 2-3 милиона лева, това ще се приеме не като принципна позиция, а като "този ни завидя на залъчето"... Нека сменим темата. Напоследък много се коментира в пресата намерението за сливането на Националната художествена галерия и Националния музей за чуждестранно изкуство, а също така и решението за сливане на оперите и филхармониите в страната. Ако второто е стъпка от започващата реформа в музикалните институти, то първото е някак внезапна новина. И двете заслужават коментар на целите и мотивите за тези решения?
- Приятно ми е, че излизаме от кръга на театъра, защото наистина усилията на министерството са то да се намеси по един ползотворен начин в преструктурирането на всичко онова, което се нарича културни институти. Реалното им състояние е такова, че то просто крещи за помощ. Един пример. Едно от училищата ни по изкуства - училището за приложно изкуство - от години изпитва страхотни проблеми със сградата си. Това е училище с много висок авторитет в образователната система, предпочитано е от децата и години наред, както и за музикалното училище, все не можеше да бъде намерено решение. Днес е щастлив ден. Училището ще има нова добре съоръжена сграда. Министерството на образованието безвъзмездно ни предостави сградата на бившето училище "Макаренко". Такива факти обикновено не влизат в новините, те са рутинната работа на министерството. Музикалната дейност също се нужда от програма за преструктуриране на институтите й. Мрежата от музикални културни институти е създавана не по някаква добре обмислена и прагматична програма, а най-често по подбуди, които са далеко от потребностите на един реален културен живот. Извън големите центрове, които винаги са имали постоянен и богат музикален живот - например Пловдив, Русе - има още много други музикални формации, някои от които боледуват. Все повече те се изпразват от творчески ресурс, тяхната дейност линее и задоволява все по-малък кръг от хора, интересуващи се от това изкуство. Беше необходимо да се направят някои първи стъпки. Мисля, че добро решение е приетият нормативен акт на Министерския съвет за създаване на оперно-филхармонични дружества в четирите големи града: Пловдив, Варна, Русе и Бургас. В тях съществуват и оперни състави, и филхармонии. И в двата културни института най-уязвимото място е оркестърът - сърцето на тези институти. Просто няма възможност да се поддържат два такива оркестъра. И по примера на средноевропейския модел, който не държи структури, работещи на празни обороти, предложихме тези оперно-филхармонични дружества именно като нова структура, в която регулирането на едната и на другата дейност може да става много по-ефективно. Те ще имат общо ръководство, няма да се получава така, че например в град като Русе и операта, и филхармонията едновременно да са на турне в чужбина и градът да остава без своя законен музикален продукт. Стъпката също беше направена предпазливо. Бяха взети под внимание всички съществуващи реални показатели за четирите града. Онова, което министерството и голяма част от музикалната общност очаква, е много бързо да се постигне добър резултат. Съпротивата е естествена, всяка нова стъпка винаги плаши със своята неизвестност, тя разрушава бедния, но сигурен комфорт, в който си съществувал до този момент. Има и чисто личностни съпротиви преди всички около ръководствата на тези културни институти. Но това са преодолими неща. Конфликтите бързо ще отминат, защото не са същностни. Сега за галериите. Държа в ръце един стар проект на арх. Никола Николов, който много харесвам. Стара е и идеята на министър Москова да се създаде в България Национален музей за изобразително изкуство. Такива музеи по света има много. Ние имаме две такива структури - НХГ и НГЧИ. Никъде по света не се разделят националното и чуждото изкуство. Това са отдели в един голям музей. Но особено привлекателното в тази идея е, че има и техническа възможност тя да бъде реализирана. Обикновенно у нас добрите идеи умират бързо заради невъзможността технически да бъдат осигурени. По едно изключение два от конфликтните проекта - преместването на Националния исторически музей и създаването на Национален музей за изобразително изкуство - могат да бъдат осигурени в чисто техническо отношение по един превъзходен начин. Разбира се, то няма да стане без пари, но не това в случая е най-важно, а материалната база, която може да им бъде осигурена. Предоставянето на сградите на Техническия институт с техните огромни площи за Национален музей на изобразителното изкуство е решителна стъпка за реализацията на идеята. Тук за пръв път ще има възможност необикновено сполучливо да се ситуира нов храм на българската култура. Тук е естествената и може би най-красивата среда за него. Отваря се възможност и за експозиционна площ на открито в двора на сградите. Възможностите, които дава преобразуването на този комплекс от сгради, ще реши някои от нерешимите проблеми, които съпътстват дейността на НХГ - липса на достатъчно експозиционна площ, липса на достатъчно добре оборудвани и поддържани депа, липса на ателиета за реставрация и консервация... За всичко това възможностите на новата структура са богати и достатъчни.
- Какъв е графикът за преобразуването на тези сгради във вид, необходим за настаняването на музея? Гарантирани ли са средства за това преобразуване, за оборудването им, за пренасянето на експонатите, за поддържането на целия комплекс.
- Този проект е в по-ранен етап от проекта за преместването на Националния исторически музей, който ще бъде осъществен до края на годината и Съдебната палата ще бъде освободена. Предвиждат се четири етапа за преобразуването на сградите за Националния музей за изобразително изкуство. Засега не мога да посоча сроковете им. Добре е да се знае, че и този проект, както и проектът за преместванета на Националния исторически музей, са включени в инвестиционната програма на правителството. Свидетели сме на пряко доказателство за една цялостна политика на правителството по отношение на културата, сигурно в голяма степен недостатъчна спрямо натрупаните нужди, но все едно, тя не е оставена на грижите и възможностите само на министерството на културата.
- В пресата се появи допускането, че целта на обединяването на галериите е елегантното освобождаване на директорката на НХГ г-жа Ружа Маринска. Доста скъпа цена за един административен акт!
- Очевидно в нечие въображение и това е възможно. Никакъв проблем няма да бъде освободен един или друг ръководител. Има достатъчно управленски, съобразени с Кодекса на труда, възможности за това. Смятам, че всеки, който се запознае със самия проект, просто ще забрави подобни съображения.
- В инвестиционната програма предвидени ли са средства за сградата на Младежкия театър?
- Засега Младежкият театър не е включен в тази програма. Търсят се други пътища. Може би това ще е скорошната добра новина. Ужасно трудно ми е да говоря на тази тема. Още през 1992 г., когато влязох в това министерство, смятах, че ще направя всичко възможно сградата на Младежкия театър да бъде завършена. Не съм преставал да имам тази амбиция, но очевидно проблемът е много по-сложен.

27 януари 1999 г.
Разговара води Никола Вандов













Разговор с
Николай Поляков,

заместник-министър
на културата