Тео -
Великолепният

Няма да споменаваме за мъките по износването и раждането на бял свят на тази книга, важното е, че тя вече е факт. Издателство "Колибри" осъществи една близо петнадесетгодишна мечта: "Фантастични новели" на Теофил Готие. Почти героично начинание, упорство на екипа на издателството и най-вече на Силвия Вагенщайн, която, както сподели, че сякаш отново е преоткрила с тези новели един невероятен автор, при все че името не е от неизвестните и е свързано с доста други литературни и поведенски предизвикателства. Изданието не е поредното попълване на бели петна, а значим културен факт. При все че бе замислена като доста по-голям том, тази книга ще даде възможност на читателите да се запознаят с един блестящ стилист и магьосник на словото, ако естествено се потопят в текста, забравяйки мястото и времето на зани- манието си.
Истината е, че доскоро, пък и всe още, Франция не дотам оценяваше огромното творчество и бликащата, неуморна литературна мощ на всеизвестния Тео с червената жилетка - епизодът, когато той се появявя с ексцентричния си костюм на премиерата на пиесата "Ернани" на Виктор Юго, като ревностен защитник на романтизма. И ако някой от по-посветените не e чувал или чел какво е написал Готие, то поне знае, че е носел скандалната червена жилетка "pour epater le bourgeois" - "да скандализираме буржоата" - дежурният лозунг на романтиците, които не искат пиеси само ала Расин и Корней и имат нови идеи. И така тези слова са написани като жест на почит и възхищение пред една недооценена, изключително интересна, почти съвременна като светоусещане фигура на вечния голям талант - малко циник, но пък филантроп, фриволен бохема, с жени и любовници, на които обаче, както и на децата си, редовно изплаща издръжка и се моли на приятели за 300 франка, "че съвсем го е закъсал". Работил неуморно, което не биело толкова на очи, ненавиждал прогреса, в смисъл на онова, което замества човешката мисъл и душевност, пътувал в екзотични за онова време страни, надзъртал зад невидимото и отвъдното и при все това твърдял :"Аз все още съм човек, за който външният свят съществува". Бодлер му посвещава "Цветята на злото" с мотото "На съвършения поет", "безупречния магьосник, доктор по френска литература". През 1878 година Хенри Джеймс го представя в " French Poets and Novelists" ("Френски поети и романисти"), определяйки го като по-голям поет от Бодлер; някои автори пък смятат, че в сравнение с него Маларме си остава много по-голям традиционалист и романтик, въпреки етикета си на символист. Готие опитва и в театъра, създавайки пиеси в стила на Шекспировата "Както ви се харесва" - той мечтае за театър на фантазиите, интелигентния хумор и празника, изисканите каламбури, избягващ отегчаващия прозаизъм на ежедневието, истински фойервер на изкуството. Не успява много в тази област, затова пък остава и до ден днешен известен с либретото на балета "Жизел" (1841 г.), чийто сюжет заема от една легенда на Хайне от книгата му "Германия". При все че е един от основателите на "Изкуство заради изкуството", като че ли съществува някаква вътрешна дистанция, която отделя този автор от херметизма на Парнас, за този творец външният свят все още съществува. Някакво вътрешно безпокойство, не просто онова, подхранвано от романтизма, разбуждано от теософията и прозренията на Нервал и Бодлер, и всички онези, които жалонират пътя на символизма, го кара да се взира в мистичното и необяснимото с все по-голямо внимание и вълнение. Отвъдното го мами толкова силно, колкото и опиянението от радостта на живота. Невидимото тайнство на живота е зад всяка фреска, отчаян любовен поглед и филигранното описанието на древна ваза. Той дори стига до схващането на Гьоте, наречено "областта на Майките", където всяко нещо, което е било или ще бъде, се вихри някъде из Вселената, в мистериозната област на преплетените превъплъщения на минало, бъдеще и настояще. И откъдето творецът би могъл да ги извика на живот - "Ариа Марцела", "Жетатура", "Превъплъщение", "Мъртвата влюбена", "Клубът на пушачите на хашиш". Интересът му към Изтока, познанията му по индийска философия, окултизъм твърде се различават от тези на съвременниците му. И затова днес звучат и актуално, и забавно. Все повече видимото разтваря пред него онзи процеп към невидимото, откъдето винаги са надничали нетърпеливите за превъплъщения сенки от пустота.
Готие се прекланя както пред античното изкуство, така и пред гротеските на Гоя; пред пищността на Рубенс, така и пред изящно изчистената форма на китайската поезия. Неговата дъщеря е една от първите преводачки на китайска поезия във Франция.
Любимата, която жадувам
във Китай е сега.
В порцеланова кула сред Жълтата река.
______
Глава подава през бамбуковите щори,
докосва я лястовиче крило
и всяка нощ върбата тя възпява
- като поет изтънчен,
и прасковения цвят.
Това непретенциозно лирично забавление "а ла шиноазери" (китайщини), както и цялостното поетично творчество на Теофил Готие, особено "Емайли и камеи" стават знамето на акмеизма и вдъхновеният Гумильов написва:
В средата на реката
красив павилион
като клетка беседка
за пеперуди подслон
______
Годеникът ми божествен е
и нищо, че е плешив и джудже.
Но изпитите той си взе,
В Пекин, за висш чиновник
изпитите той си взе.
"Изборът на думи, невероятната точност на периодите, богатството на римите, звучността на строфата... Тайната на Теофил Готие не е в това, че е съвършен, а че е мощен, заразителен като Рабле, Немрод, като едно огромно и смело горско животно." Гумильов в предговора към превода на "Емайли и камеи".
Виждането му за физическия свят води до една конкретна субстантивизация, придружена от огромно изобилие от детайли, които само предоставят един пространствен и временен контекст. Придържането към точната обективност, детайлното описване на крачето на флорентинската чаша или воланите на роклята, които тогава се приписват на едно залитане към реализма, е трябвало всъщност да изваят мечтаните прелести, да разкрият невъобразимото многообразие на света на формите и цветовете и на онова, което все пак е отвъд тях. Защото Готие не е вербален магьосник, както пише Бодлер, поради странните архаизми, забавните неологизми и сътворените от самия него думи, а защото знае да борави със словото, така че то да тежи на мястото си реално както в онзи външен свят, на който той не е чужд. Една вселена от думи, където вода, планина, дървеса, картини, изящни прибори и разкошни интериори ни въвличат във вихъра на всичко прекрасно (защото е част от всемира) и където всяко нещо отразява скъпоценния блясък на останалите в една безкрайна мрежа от диаманти (както твърди една източна доктрина).
Според Сент-Бьов, ако разделиш поета и прозаика Мюсе, "все едно е да разрежеш една пчела на две" Същото се отнася и за Готие. Романите "Мадмоазел Дьо Мопен", "Капитан Фракас", "Романът на мумията" - са едни от най-известните, но едновременно с това колко стотици други новели и разкази... А Теофил Готие е и един от най-добрите френски критици. От 1834 той пише литературна критика в "Индустриална Франция" и "Литературна Франция" върху Вийон, Скарон, Сирано дьо Бержерак, после работи в "Парижка хроника" на Балзак. През 1838 г. "Фигаро" публикува "Фортунио" - любимият роман, по думите на Готие, който най-точно отговарял на неговите възгледи. (На нас също като че ли най-много ни допадаше подмолната самоирония и фриволен филантропизъм в романа, присъщи само на едно голямо и благородно сърце, необременено от сълзливата милосърдност и неосъзнатата интелектуална фарисейщина и "в най-добрите френски семейства", поради което удоволствието от превода бе бълбукащо като току-що поднесено шампанско.) Заедно с Бодлер той е първият критик на изкуствата: В "Преса", "Монитьор", "Официален журнал"," Илюстрации" и "Парижки журнал" той пише статии за Рембрант, Тициан, Веласкец, Гоя, Делакроа, Миле, когото едва двадесети век ще оцени. Открива и Фромантен и участва в редакцията на "Съкровища на древна и съвременна Русия".
Сент-Бьов: " Системата на Готие при описването е по-скоро система на транспозиция, едно точно умалено копие, почти автентично, а не просто преразказване. Така както се приспособява една симфония за пиано, така той свива платното до статия. И точно както симфонията е приспособена и транспонирана и чуваме звуците, така и в неговите статии, сякаш не е използвано мастило, а цветове и линии: той си има палитра и креда." Ако перифразираме едно известно съждение на велик китайски художник и поет, "Статиите му са застинали картини, а стиховете говоряща скулптура". Едва на 19 години Готие решава да се откаже от живописта и да се отдаде на литературата, но го прави така, че успява да съчетае и двете изкуства и се приближава до онзи синкретизъм, много изискан, флуиден, който ни обгръща в една атмосфера, която може да почувства и литератора, и непредубеденият читател, ценител на колоритния детайл, фантастичното и привидната анти-дълбочина, зад които при все това наднича вечността.
Радостен е фактът, че "Фантастични новели " на Теофил Готие са оценени (според собствени частни проучвания) не само от професионалния читател, но и от младежката публика на Ървин Уелш и това като че ли ни вдъхна повече смелост да изброим (най-малкото) някои от най-значимите постижения на този голям литератор и изключителен ерудит.
Иначе, ако трябва да се издадат пълните съчинения на Теофил Готие, ще са необходими триста тома, една истинска Енциклопедиа на ХIХ в. (според предварителни и непълни изчисления).
"Съществува феноменът Готие", пише Жорж Маторе, "от една страна изящният майстор на словото, пред който се прекланя Бодлер, от който се влияят Теодор Дьо Банвил и Верлен, и от друга, почти пълното непознаване на творчеството му с изключение на "Мадмоазел Дьо Мопен и "Капитан Фракас".
Огромен е приносът на Готие в обогатяването на френския език, като се започне от архаичните заемки от Рабле и Скарон, премине се през ненавижданите, но използвани технически термини, забавните, саркастични неологизми, екзотични термини ("аватар", санскрит - "превъплъщените" е наложен именно от него), англицизмите, неподражаемия пластичен език на статиите му върху изкуството и още много и много.
"Теофил Готие бе най-мощният занаятчия на модерния език: той го изкова наново и го преработи с ръцете си на скулптор: образите и думите, които днес спонтанно изникват в съзнанието, ни носят марката на този майстор... и ние не бихме могли нито да мислим, нито да говорим, без неговата сянка да се появи сред нас с цялата си мощ." Думи, произнесени пред надгробния паметника на големия творец през 1875 година от Теодор дьо Банвил.
"....Има само три възможности в нашата толкова напреднала цивилизация; крадец, журналист или полицейски доносник. Нямам нито физическите, нито интелектуалните способности, които изискат тези три занимания. Бих искал да съм крадец, това е една еклектична философия, но се изискват много усилия, както казваше починалият Мартенвил. Не смятам, че бих бил добър доносник, много съм разсеян, късоглед и не дочувам. Освен това, откакто и честните хора се намесиха в тази професия, вече не е същото. Що се отнася до журналистиката, може би бих успял с много труд, да не напрявя някое петно на Петит-Афиш или дори в някое от най-известните ни списания." Теофил Готие.
Незлоблива подигравка или предизвикателство, така или иначе любимият роман на Готие завършва с доста познато, поне отпреди няколко години настроение: "Сбогом, стара Европа, която се мислиш за млада. Помъчи се да изобразиш парна машина за производство на красиви жени и нов газ, който да замести слънцето. Аз отивам на Изток - по-просто е." Краят на романа "Фортунио."
От желанието да представим Тео с червената жилетка се получиха само безразборно нахвърляни бележки-спомени от срещата ни с един автор-събитие на ХIХ в., който се е опитал да си играе много сериозно с изкуството и под ексцентричната си жилетка да скъта един уравновесен, благороден, изключително изискан творец, извайващ всяка фраза, думичка и звук, нежно-иронично надсмивайки се над слабостите си, над света и неговата нелепа сериозност, без обаче да се отрича от тях. И въпреки всичко влюбен в тях.
А сега толкова се нуждаем от необременено жизнеутвърждаване (дори когато - и защо ли не - става въпрос за възкръснали красавици от фреските на Помпей), от изискана саркастичност и потоп от една истинска (и интелигентно достъпна) ерудиция.

Мария Груева














Теофил Готие,
Фантастични новели,
издателство Колибри, 1999