Честването на Дечко Узунов започна на 16 февруари с изложба от непоказвани творби в галерия "Ирида".
Продължи на 20 февруари с изложба "избрано от частни колекции" в зала "Райко Алексиев".
Честването на Дечко Узунов не престава в спомените и разказите за него.


Племенникът
"През 1999 година се навършват 100 години от рождението на големия български творец Дечко Узунов. Неговото име е включено в ЮНЕСКО в списъка на световноизвестните личности за 1999 година." - Това са първите редове на едно от писмата на организационния комитет за неговото честване.
Защо откривам аз тази изложба?
Роден съм в София, в Девическия пансион (за което мнозина ми завиждаха) на двете ми баби по майчина и бащина линия. Старата сграда бе на ул. "Раковски" на наклона към булевард "Дондуков" близко до църквата "Света София". Там за първи път видях Дечко Узунов. Тогава той е бил само на 25 години. Три години по-късно вече заедно играехме. По вълшебен начин ми чупеше играчките. Майка ми, неговата сестра, му се караше. Аз му завиждах. Имах голям кон на люлка, бе покрит с черна кожа, седлото беше червено, червени бяха юздите и стремената. Яздехме го и заедно. Под опашката му бях пробил дупка, през нея пусках монетите, които получавах - и те изчезваха. Чуден кон! Нощем го обръщал и изсипвал спестяванията ми. За цигари. В замяна ми рисуваше разбунени жребци, червени, черни и сини, и зелени, жълти. А цигарите той палеше една от друга... Вчера осъзнах, че в детството си съм го издържал - академика и на Мексиканската академия. Затова днес по право за първи път откривам негова изложба.
Професор и академик... Сякаш титлите пречат на очарованието, на излъчването на този голям художник. На свободния му дух. Помня ръката му, изящна и красива. Помня как докосваше платното, как оставяше върху него дирята на своята нежност. Бе аристократът на нашата живопис.
Днес често в своята перфектност картината се превръща едва ли не в промишлен продукт, при него тя е откровението на развълнувания художник. Искал съм за секунда, тайно, с пръст да докосна още мокрия лист, за да открия тайната на това чудо - чудото на водата, която под четката му се превръща в радост, в поезия, в самия него. Светлина и плът, сякаш създадени от нищото.
В академията завърших живопис в неговото ателие. Беше единственият, който в мрака й ни беше широко разтворил света на модерното изкуство на Европа. И това на "формалистите" - изкуството на големите ни художници на тридесетте години.
Дечко Узунов в изкуството си извървя пътя от портрета на Кръстьо Сарафов (в Националната галерия) до абстрактната живопис (в ателието му). С годините ставаше все по-млад в творчеството си. Бе пленителен, излъчваше необяснимо сияние, присъствието му те правеше щастлив.
Бях случайно намерил една стара наша енциклопедия. На името "Узунов, Дечко" пишеше: млад, талантлив художник, много обещаващ портретист... Усмихнах се.
Тази колекция е една мъничка част от дарението преди години, което направихме на Столичната община - ние, преките наследници, художниците Атанас Нейков, Елена Вълчанова, която за малко не успя да го чества, почина, Христо Нейков и Пеню Вълчанов. Подредата на имената е възрастова, не по дарба. Дарението е от 13 000 творби. Доказателство за блестящи бизнесмени.

Атанас Нейков













Слово при
откриването
на изложбата
в галерия "Ирида"