Тайно вътрешно зъзнене
Възможно ли е критическото писане относно Константин Павлов? Осигурява ли опитът ни различен режим на преживяване на неговите творби, освен възнасянето и подражанието, отвъд острото непризнаване, употребата... Днес такова питане е поощрено от значещото отсъствие на значими изследвания, посветени на големия поет. Въпросът съдържа и влюбени баснословни хоризонти, а в техните цели не е да подбият исканията една поетика да се сведе едва до нравствеността й като политически акт, единствено до ироническите й енергии. Поезията на Павлов се отлага и върху обществената драма, но важното е как посяга осмелена другаде, как предизвиква тайно вътрешно зъзнене. Правилно, един красив мит трябва да се развява - издевателствата над Константин Павлов никога не са достатъчно. Кога можеш да различиш въображаемите от невидимите зверове и как се съпоставя тяхната численост? Зародишите на тълкувателския интерес се сдавят в мълчание и именно то оповестява знаменателността на Константин Павлов. Липсата на реч за изпита, който представлява този поет за нас. Неловкото, ослепително и благодарно смайване. Ще ми се това мълчание да е добронамерено, да е навечерието на едно внимателно вмисляне над Поета и отговорността да пишеш.
В лириката на Павлов щекотливо съвпадат крайната и непринудена особеност на поетическия почерк, от една страна, с прозрителността за несъмнената му раснеща ценност, от друга. Сходни случаи в българската по-нова поезия като да няма. Смазващата и предизвикателна точност на посланията му предрешава нехайството на автора към стилистични творения в изказа при все издявките със себе си и майсторската препинателност. Павлов винаги е разпознаваем - той има какво да каже въпреки литературата, литературността, и през тях. Вършейки го във вдъхновената трудност на своите текстове, авторът поема доста рискове и сред тях е да възобновява ума и сърцето именно чрез собствената им безизходност, да обезпокоява.
Но мълчанията около Павлов умеят да бъдат особени, лоши, да се усложняват. Самата ни представа за Константин Павлов и неговата лирика става по-сложна и, ще натъртя, по-чувствителна с отпечатването на излежали десетилетия творби. Но нашите мълчания не долавят опасностите, болката и ужаса на възкресението на тези стихове. И тук ще прибягна до обичайното в четенето на Павлов - обяснението се измята в цитат: "рискът да посмееш пак, сам на себе си да бъдеш инженер, да сглобиш от атоми и хромозоми нещото, което ще наподобява уродливо и комично бившето ти аз".
Появата на непубликувани текстове от един забранен с години поет е важен и необходим момент. Попълването на поетически свод на автора прави отношението "творец - читател" по-фино и взаимно ранимо, по-детайлизирано. То работи срещу нуждаещите се от икона и срещу нуждаещите от бой с тази икона. А както казва Невена Стефанова, Коста Павлов е едно дяволче в националния ни стенопис. Той отново е предвидил нашето стъписване, но смущението ни като че ли никога не може да схване докрай неговата режеща самоубийственост.
"Отдавна..." е книга със стихове, писани предимно през 1980 и 1981 година. Тя е решена с много вежливост към текста от художника Георги Божилов - Слона.
Какво отделя "Отдавна..." от другите възкресени творби на Константин Павлов? Тя е най-грапавата, неравноделна и спазматична, но и най-безжалостната, най-жлъчната и презрителна към предателите книга. Тя е глас на възмездие към убийците, в нея звучат жертвите на уж беззащитни същества. В "Отдавна..." няма никаква светлина. Току решиш, че си спипал окончателен смисъл и от луковицата на стихотворението обелиш още един, и още един слой - още по-чудовищен знак от благородния ум на Константин Павлов. Най-скорошното стихотворение е от 1991 - в него кряка не мъртвата жаба, а съживилият я електротехник. Това е.
Цялото творчество на Константин Павлов смесва текстовете със собствените им обясняващи ги подправки. Казано иначе, текстът и метатекстът непрекъснато осцилират. Може би това е поводът за нашето мълчание около негостоприемната, самотна и много нежна вселена Константин Павлов. Може би просто неговото "Отдавна..." е нашето утре. Ние мислим рядко, винаги пред заплаха или амбиция. Този ужасен Поет с огромна дарба е друг. Той разшири границите на езика с мощта на безкомпромисната си мисъл, нещо повече, отвори ни за своя неподозиран опит.
Марин Бодаков






















Константин Павлов.
Отдавна...
ИК Жанет-45,
Пловдив, 1998