Маркиза Мертьой
в Опасни връзки

"Грозното може да бъде красиво, хубавото - никога"
Гоген


Снежина Петрова... Глен Клоуз, отпий от мартинито и ела да я видиш!
Красива по Модилиани, с раздалечените си очи, с погледа си винаги другаде, с тяло на жена от следващия век, с аристократизъм, който, уви, познаваме повече от творбите на големите майстори, отколкото от живота и сцената. Необладаема, пустинно самотна, нейната Мертьой извежда темата/ужаса на това представление с ювелирна виртуозност, страст и дисциплина. Скуката като жега - томителна, изсмукваща, смъртоносна - блестящият етюд на Снежина с въображаемото ветрило. Сред драперии от злато и атлаз или по пладне на селски площад Скуката е СПИН-ът на нашето време. И на всяко време, за хората на духа - звани или призвани. Ако според народната мъдрост безделието ражда порока, то според Десислава Шпатова, автор на спектакъла в Сатирата, скуката е утробата на всички злини. Сатаната не е бивш ангел, наказан заради гордостта си, а ангел, превърнал се в сатана, за да не издъхне в рая на скуката. Скуката като осмия смъртен грях. Нея трябва да пребори Мертьой, интелектуална кралица сред двор от овце. Тази героиня от ХVIII век е видяна от режисьорката (както и от Кристофър Хамптмън и Стивън Фриърс, авторите на едноименния култов филм) като първата феминистка в европейската литература. Срещу скуката-смърт тя трябва да открие лекарство-живот. Сексът? Но сексът като "отриване на две козини " (Хайнер Мюлер) би бил камък от градината на скуката. Тогава? Жена на своето време, Мертьой на Снежина няма оръжие извън женската си реализация срещу нищонеслучващото се. Тя не пише сонати, нито романи. И започва да прави от живота роман. Интригата като живителен ветрец. Играта като дъждоносен облак. Змията раздава роли и карти на своя двор и достига върховния екстаз, берейки ябълките на разбеснелия си демонизъм. В казана на промискуитета тя хвърля всички дами и валета. Врящата лава, в която се мятат и пешки, и царица, е цинизмът на отблъснатата чистота. Циниците като отхвърлени романтици. Само за няколко сценични мига в старовремския комикс (художник Любомир Младенов) свенливо преминава под струнен съпровод ("Апокалиптика") "истинската любов" - повече като спомен или мечта - в романтичния танц на двойките. За да дойде финалната сцена - Мертьой/Валмон - Мадоната и Младенеца, една сгърчена Пиета на две жертви на своята сила. Тръгнала като невинно забавление или като отчаян противовес, злобата се оказва занимание самотно и самоунищожително. Оазисът остава мираж.

Аве Иванова








Интерпретации,
без които
не можем
Са тези, които вливат нова кръв на стари текстове;
са върху текстове, които са минали като ток през телата на своите интерпретатори;
са на интерпретатори, които след този ток вече не са същите и у чиито лични метатекстове верността към оригинала е последната им ценност.