Иван Станев, 1999 г. Разговор с
Иван
Станев
’99

Никола Вандов: Направеното от теб в България продължено ли е в работата на други наши режисьори?
Иван Станев: Френският философ от румънски произход Чоран говори много за негативния хоризонт на Балканите, за влиянието от богомилството като ужас, че светът е от Дявола и от злото, че самото раждане вече е трагедия за индивида. Според него един от проблемите на Балканите е фактът, че балканските народи винаги са били жертва на историята, че те са прегазени от нея: от великите държави, от обстоятелствата, по икономически причини. Затова тукашните хора мразят историята по принцип. И тя с всички усилия се зачерква, т.е. има само мрачно настояще. Нито има за какво да си спомняме, нито има на какво да се надяваме. Затова ми се струва, че и нещата, които правя тук, много по-бързо потъват в безкрайно дълбоко блато на пълно забвение. Направих представление във ВИТИЗ, в което според мен се формира езикът, който по-нататък развивах. Стана страхотен скандал. След него трябваше да напусна ВИТИЗ и да взема задочно две години за една, за да спася кожата. Правих "Пътека за дивеч" във втори курс с колеги от класа на Гриша Островски. Преведох пиесата, всъщност я написах наново на български, въвеждайки много брутален контекст. Точно през тези шест месеца формирах езика си, както и идеята си за група. Бил съм на 22. Чисто формалните открития, ако изобщо има такива, стават навсякъде много рано. Или има такъв формален скок, който е свързан със собственото ти детство, или никога не се намира такъв език. Тогава се появи идеята да се направи групата в Ловеч, защото след представлението вече беше невъзможно да се работи във ВИТИЗ. Тайно се събирахме в една къща и работихме върху езика на групата. Той беше свързан с много особена психотехника. Метода развивахме в продължение на година и половина, тук, в София. Разказвам го само защото никой, по никакъв начин не се е заинтересовал от тази история и тя не съществува в българския театър. Странно е, че примерно в книгата, която Мирослава Кортенска ми даде вчера, и която е някакъв опит за историческо прехвърляне на тези процеси, те започват някъде от Хасково. Мисля, че тогава бяхме единствената група в България, която се формира наистина като група, и която се опита да разбере естетиката като съпротива срещу държавата.
Виолета Дечева: А ти как гледаш на своето минало?
Иван Станев: Вероятно човек никога не го напуска. Просто минава през други култури, и те по някакъв начин омекотяват първоначалната гримаса, която създава родният език. Както е с писанията на Чоран на румънски. Те са първите спазми на мисълта, които след това минават през сложна система на "преводи". И аз виждам своя път горе-долу по същият начин. Т.е. това, което е било в началото, е и в края.
Виолета Дечева: Ти замина за Германия, започна да пишеш на немски. Живеенето в този език опит за изместване на българската биография ли беше или неин превод? Как те "прочетоха"? Като идващ от другаде ли?
Иван Станев: Да, разбира се. Става въпрос за една безкрайна битка, в чисто естетически и етически план. Затова пак ще се опра на Чоран, който пише колко го отвращава френският език. Принуден е да пише на него - на език, износен от вековете и лишен от първичната разкъсаност на балканските езици. И има едно непрекъснато люшкане между отвращението към културата, в която си, и знанието, че нямаш друг път да надскочиш себе си. В този смисъл нито за миг, работейки там, аз не съм станал и не мога да стана немец. Но не съм и българин.
Виолета Дечева: Ако Димитър Гочев въведе Хайнер Мюлер в България чрез театъра, чрез "Филоктет", ти го въведе по-късно и чрез преводите си. Немското ти изкушение Мюлер ли се казва?
Иван Станев: Да. И то личното познанство с него, тъй като тогава България беше много затворена култура и аз покрай тези преводи през 1985, 1986 и 1987 имах щастието направо да живея при него. Той ме приюти в къщата си. За един месец изчетох цялата му библиотека. Всичко беше забранена литература. Самото му присъствие, в чисто просветителски план, изигра огромна роля за мен. Той беше от Изтока и това създаваше по-дълбоко доверие към него. Когато се прехвърлих на Запад, влиянието му много бързо отпадна. Престана да ме интересува вече. Защото, особено сега след смъртта му, става ясно, че, когато един автор е много актуален и свързан с историята на страна като ГДР, цената за тази висока актуалност е, че след изчезването на политическата система, на темата за писане, творчеството се покрива много бързо с прах. И към него вече не мога да намеря никакъв подход.
Никола Вандов: Ти ли загуби своя подход, или смяташ, че такава ще е съдбата му?
Иван Станев: Това ще му е съдбата. Може би ще остане само "Хамлетмашина".
Никола Вандов: Искал ли си да се интегрираш в българския театрален процес?
Иван Станев: Не. Още от самото начало конфронтацията беше голяма, тъй като още тогава виждах цялата система като ужасно чудовище. И самият институт, който продължава да е същият. НАТФИЗ или ВИТИЗ - все едно. Така е и с цялата система. Навсякъде насилие. И единствената възможност беше да се реагира с пълен афронт.
Никола Вандов: Кои са случките и личностите в живота ти, текстовете или спектаклите, които те доведоха до "Пътека за дивеч" и радикалното ти скъсване с театъра, който те е заобикалял?
Иван Станев: Формирането на характера става много рано в детството. Всичко, което се пренася от родители и среда, се оказва винаги с фатални последици. Другото е разтягане на това ядро във времето. В семейната ми среда имаше страшно противоречие между действителност и висока култура, която се дължеше на майка ми. Тя е от буржоазно семейство, знаеше старогръцки, латински... Бях затворен в утопията за страхотно високата култура на XIX век, която тя беше спасила. От друга страна нейните братя, братя Райкови, които се занимаваха с куклен театър, бяха създали среда, в която идваха Валери Петров, Константин Павлов. Като дете бях в този куклен театър. Всичко това създаде от една страна щит от действителността. А от друга страна - огромен потрес, когато започнах да се сблъсквам с нея. На 19 години попаднах в казармата и там се случиха поредица от страшни неща. През тези две години трябваше да реша дали ще запазя духовния си интегритет, или ще трябва да се гръмна, както направиха там много мои колеги. Затварянето на млад мъж между 19 и 21 години в най-потентния, най-жизнения му момент беше направо чист затвор. Това създава клаустрофобия, която вероятно се преекспонира непрекъснато. Знам, че много бързо се отегчавам, че непрекъснато искам нещо да се смени... Отегчавам се най-вече от себе си: от репродуцирането на естетиката си, на мислите си, на физиката си, ако щеш...
Никола Вандов: В предишното интервю каза, че за да се формира една група, са ти нужни 15-20 години. Как е възможно да не се отегчиш за такъв период от време?
Иван Станев: Прекъснах този тип работа именно по тази причина. Продължителната работа с една и съща група от хора се оказва по някакъв начин непродуктивна. Хората много бързо си омръзват. От друга страна, за да се намери нов театрален език, трябва да се намери и начин за задълбочаване при формирането му. И това е голямо противоречие. Досега съм успявал да го постигна само понякога с Жанет Спасова. Това е задълбаване в някакъв метафизичен център на актьорската игра, опит за докосване до смисъла като емоция. Този тип театър, който тогава се зароди, води към това да не се играе, а да се докосне центърът на метафизичното Аз. Което винаги е и смисъл, и емоция.
Никола Вандов: Каза, че в казармата взимаш решение да се съхраниш. Кога и как реши, че режисурата може да те съхрани? Като режисьор ли се определяш?
Иван Станев: В никакъв случай не бих се определил като режисьор, защото режисьорът е човек, който непрекъснато продуцира спектакли. А аз правя един спектакъл годишно. По някой път има и дупки, в които нищо не правя. Занимавам се и с някаква литература, с някакви текстове и т.н. И това се дължи на факта, че за мен единственото интересно нещо в живота е човекът. Извън човека няма нищо. Изкуства като литературата, музиката, които се занимават с някакво опредметяване, много бързо ме отегчават, тъй като са свързани с дехуманизация на самото писане: седиш сам, нещо пишеш... Ако се амбицирам да бъда режисьор и да правя кариера, трябва да изпълня редица ритуали на самоубиване. Както правят почти всички колеги. А на мен това ми е чуждо. За мен е важен Хераклитовият модел - някаква форма да се търси животът. В театъра просто е най-възможно човек да се сблъска директно с хора. Иначе всичко е опосредствано. В театъра могат да се пресъздадат всичките планове на еротична връзка, на смислова връзка. Затова все кръжа в тази посока.
Виолета Дечева: През 1987 г. ти написа манифеста "Тялото на театъра без него". Какво се случи с/без тялото на театъра след 1987 г.?
Иван Станев: Ами не знам точно. Идеята на текста беше, че имаме само това, за което говорим. Тялото на човека е само черупка, шлюпка, някаква повърхност. Ние искаме да видим какво става вътре. Под самата психология, още по-надолу да се влезе. И това, от една страна, унищожава тялото, от друга, то е единствената форма, единствената врата, през която можем да минем. Процес на непрекъснато опипване. Няма друг начин на работа. Има моменти, в които тези подсъзнателни структури се докосват. Опитвам се в различни естетически посоки да се докосна до тях. Има различни стратегии и аз се опитвам, доколкото мога, да сменям стила. Да се изненада тялото и да се влезе от друга страна в него.
Виолета Дечева: Намерението ти да се напуснат границите на театъра и на неговите възможности доведе и до необходимостта да прекрачиш наличните пиеси и да се опиташ да предложиш свои текстове за сцена. Продължаваш ли да пишеш?
Иван Станев: Да, отдавна подготвям голяма книга. През последните години се занимавам много с метафизична, неемоционална поезия. Написал съм и една много голяма пиеса. Проблемът е, че в Германия структурите също са бавни и комерсиализирани. Подобни книги чакат дълго реализацията си. Чакам и удобен момент, за да я направя в театъра. Пиесата е огромен епичен текст, и театрален, и нетеатрален, който е с много действащи лица и с много радикално играене с немския. Трябва ми голяма сцена, театър с голяма икономическа мощ. И затова сега работя други проекти.
Виолета Дечева: А къде би искал да реализираш този проект?
Иван Станев: В Берлин. Няма къде другаде. В някой голям държавен театър с директор, който да поеме риска.
Виолета Дечева: Касторф, примерно, не е ли такъв директор?
Иван Станев: Преди седем години, когато стана директор на "Фолксбюне", той имаше някакви наченки на друго мислене как да се прави театър. Но, както и при много други колеги, при него износването става страшно бързо. Започва самоцитиране. В Германия свързването с властта в театъра, а там директорът има много голяма власт, страшно разяжда творческия потенциал. А и Касторф непрекъснато поставя. Той вече няма никакъв личен опит. А театърът е много свързан с еротична енергия. Това е все едно да искаш да имаш серия от ерекции една след друга - колкото и да е волеви акт, има момент на пълно изтощение. И в този смисъл хората трябва да работят малко, не много. Просто човек има моменти, в които няма какво да каже. Това е реалността.
Никола Вандов: Пишеш ли вече и на френски?
Иван Станев: Не, дотам явно вече никога няма да стигна. Говоря и чета на френски. Сега искам да поставям на френски. И това ми е достатъчно. Но моят централен език си остава немският. Нямам време още веднъж да сменям езика.
Никола Вандов: Нима е въпрос на възраст?
Иван Станев: Не, но френският е някак си много затворен. Няма друг език като английският, който да е толкова отворен. И да е толкова бърз. Френският някак е останал в XIX век.
Виолета Дечева: Немският ли е твоят дом? Най-важните за теб интелектуални предизвикателства от немскоезични автори ли дойдоха?
Иван Станев: Да. И то определено не от самата култура, а от определени автори. На първо място Кафка. Беше за мен като спътник... Той има друг тип немски език. Много ценя и Паул Целан. Също и Хьолдерлин. С това като че ли се изчерпват. Предостатъчно е. Другите ми пристрастия са към автори, близки на Джойс, във френската култура - на Батай...
Виолета Дечева: Но философът, който ти е най-близък, остава ли Витгенщайн?
Иван Станев: Да. Витгенщайн и, освен него, Адорно. Това, което Адорно е постигнал като стил във философията, като начин на мислене, е възможно само на немски. Адорно е непреводим. Както и Бенямин, и Хайдегер.
Виолета Дечева: Беше включил откъси от "Логико-философски трактат" на Витгенщайн в "Алхимия на скръбта". Каква е технологията на поставяне на подобни текстове?
Иван Станев: Трябва много специална актьорска техника за такова нещо.
Виолета Дечева: Да поговорим за нея. Теоретически тя "затворена" между Арто и Гротовски ли е, или има други източници?
Иван Станев: Не, тя не е нито от Гротовски, нито от Арто, въпреки че и двамата съществуват като коректив. Със сигурност те са като живи хора в това, което аз мисля за театъра. Но онова, което най-много ме интересува (вероятно поради произхода), е така нареченото дионисиево начало, за което пише и Ницше, от една страна, и това, което пишат предсократиците от друга. Въз основа на това се опитах да създам собствен метод за работа с актьора. Навремето с групата в Ловеч, и по-специално с Жорета Николова, достигнахме дълбинни открития. Имахме поредица от посещения при хипнотизатор. Беше хипнотизирал Жорета пред цялата група. Тогава за пръв път се сблъскахме с феномена на емоционалната памет. Всичко, което преживяваме, се запечатва като върху дискета. Това е подсъзнанието. Тогава си зададохме въпроса: възможно ли е в будно състояние да се открехнат подсъзнателните структури, те да се изкарат на повърхността и в тях да се вкарва някаква театрална форма, без това да застрашава индивида? На практика това е тази техника. Развихме поредица от упражнения. При Жорета и при Жанет се постигнаха резултати, при другите - не. Това се дължи на специалната им нагласа.
Никола Вандов: Срещал ли си в Германия или другаде театрали, чиито търсения са в подобна посока?
Иван Станев: Не, според мен няма такива хора. Вече няма и време за такива неща, тъй като театърът много се комерсиализира. Никой не се занимава с търсения. Тези неща са безкрайно демоде.
Виолета Дечева: Те си отидоха с Гротовски...
Иван Станев: Гротовски почина и с него си отиде изобщо идеята за фундаментално мислене в културата. Но твърде бързо, според мен, ще се стигне до обратния ефект - колкото повече нещата стават повърхностни, толкова повече е умората от тях.
Виолета Дечева: Слушал си Гротовски в Париж и писа за това в "Театер хойте". С какво те порази той?
Иван Станев: Беше много интересно. За пръв път го видях на живо. Разказваше именно за това, за което и аз говоря - за това как до театралната си идея е стигнал след срещата си като дете с една книга по време на бомбардировките в Полша. Книгата е на един индийски гуру и тя му е помогнала да ги преживее. Целият му театрален път след това е в търсене на този човек. Накрая на живота си, на лекцията в Париж той направи себеразкритието, че онзи момент в детството му е предопределил целия му път по-късно. И не само това. За мен беше потресаващо, че личността, ако е достатъчно силна, дори нищо да не прави, пак създава страхотен театър. Той от години не правеше театър, но самата му поява е едно от най-силните театрални преживявания, които съм имал през последните пет години. Такъв тип човек някак изкривява действителността, която в момента е изкуствено повърхностна и я пробива. В Париж го тачеха повече, отколкото другаде. В Германия този усет към високата култура в момента се губи.
Никола Вандов: Значи ли това, че когато отиде в Германия, духовната ситуация там беше радикално различна?
Иван Станев: Тя се промени много бързо след съединението на двете Германии. Отново се заражда културата на кабарето, на нещо увеселително... Малко - пир по време на чума. Това е свързано с народопсихологията в Германия и по някакъв много странен начин с фашизма, с цялата естетика на фашизма. Онова, което става сега в Германия, е съединяването на две половини на едно и също лице. Двете половини обаче са изчистени от каквито и да било извъннационални примеси. Културата е чиста, съединяват се части, които много си приличат, а искат да бъдат съвсем различни. И на тази база в културата настъпват предментални моменти и тя се връща по някакъв странен, инфантилен начин към 1933 година. Към "хайде да забравим това минало"... И да се веселим! И тъкмо поради това волево усилие за веселие, за пребиваващия в тази култура настъпва потрес. Защото човек не може да се весели насила. В това е голямата трагедия на немското кино, на немския театър, на немската литература. И затова те са склонни да се американизират. Тезата е, че, ето, в Америка хората се веселят и не мислят за миналото. Целта е миналото да се забрави... Всеки, който е бил в ГДР, знае до каква степен този социализъм беше свързан с еснафската радост от живота и благополучието. Оказа се, че тези хора нямат достатъчна вътрешна култура. Според мен, на земята няма много хора, които имат какво да кажат. Това е най-големият проблем. Проблемът не е дали една действителност е по-богата или по-бедна, а до каква степен е отворена или затворена. И до каква степен индивидът има възможност да надскочи собствените си граници, дали има духовна хигиена и дали иска да я има. Моята теза е, че ако една култура няма вътрешни разцепления на различни нации, които се смесват, на различни култури, дори биологически - тя отива към възпроизвеждане на собствения си застой. И в това има някакви странни паралели между България и Германия. България не случайно се нарича Прусия на Балканите.
Виолета Дечева: Като преподавател в Свободния университет си имал пряк контакт с едно ново поколение. Не ти ли е интересно общуването с тях?
Иван Станев: Вече не. Не ми е интересно, защото много малко хора идват с някакъв житейски опит. Това, особено на Запад, е голям проблем. Животът им е оразмерен, настъпва успокоение и хората няма какво да кажат, настъпва страшното им обезличаване. Затова вече не преподавам там. Сега ходих във Франция да преподавам. Искам да надскоча границите на немската култура, да работя и във Франция, в Москва и т.н. Искам да се занимавам и с два или три големи интернационални проекта, свързани с един роман на Батай, който искам да направя през 2000 година. Ще се играе на няколко големи места в света, с интернационална трупа. Спектакълът ще бъде многоезичен: на руски, немски, английски и испански, но в центъра ще бъде френският.
Виолета Дечева: Защо избра Москва?
Иван Станев: Бях там през декември м. г. на фестивала "NET: Нов европейски театър". За пръв път попадам в Москва. Въпреки че много чета на руски, преди се противях на тази култура, защото тогава тя беше идеологическо пространство. Сега видях театралната култура на града, който силно ми въздейства. Изненада ме виталността, духовността, еротичността на това пространство. Градът се е превърнал в кулиса като от филма "Метрополис". Вероятно е много тежък за живеене, но икономическите проблеми явно не вкарват хората във вътрешно оеснафяване и посърване, а ги карат да надскочат собствените си граници. Това е възможно в радикална култура като руската. Гледах два спектакъла, които бяха много интересни, а това не се вижда често. Единият беше на художник, който има своя група. Казва се "Школа русского самозванства". Самото название е вече програма. В голямо хале на киноцентъра показаха представление около "Шинел" на Гогол. Почти не се занимаваха с текста на Гогол. По съвсем лек и модерен начин се докосваха до фундаментални неща от руската психология. Второто представление беше по-традиционно - по "Преображението" от Кафка на режисьора Фокин. Там видях моменти на радикално отместване, на психическо откачане в буквалния смисъл на думата: да се откачиш от себе си. Направи го актрисата, която играеше майката на Грегор Замза, и която нямаше текст. Изигра го просто: влиза, вижда сина си, който е станал насекомо и ... откачаш, нали? По западните сцени такива неща вече не се виждат, тъй като самото всекидневие те учи да разделяш емоционален живот от социална игра. Ти си силно социализирано същество и много място за емоциалност няма. Тя те застрашава. Стената между човечност и социална полза вече е много дебела.
Виолета Дечева: И тази ли стена, според теб, ще бъде съборена от Изтока?
Иван Станев: Проблемът не е географски. Според мен, става въпрос, както винаги, за отделни личности. Ако има някакво раздвижване в културата, то е от концентрирането на много култури в един човек. Например Пикасо. Пак Чоран казва, че добрият поет скопява литературата след себе си поне за сто години. Привежда и пример - Рембо, който е скопил френската литература. Абсолютен факт. След Рембо много трудно се пише поезия и в това отношение всичките са скопени. Все по-трудно става да се пише и драматургия. В руската литература, например, има двама-трима в областта на театралната естетика (примерно ранния Маяковски с трагедията си "Владимир Маяковски"), които задават толкова висок стил на театрално писане, че след тях не е необходимо други автори още да дописват.
Никола Вандов: Има ли български спектакли, които са те впечатлили?
Иван Станев: Нямам право да отговарям на подобен въпрос, защото ще вляза в позицията на ревизор, който идва и казва: "това става, онова не става". Само мога най-общо да изкажа впечатлението си, което в никакъв случай не засяга колегите, за духовното пространство в страната. То е станало изключително тясно и затворено. Много по-тясно от преди. Това е моето усещане.
Виолета Дечева: Ами то няма шанс да се отваря, ако хора като теб не участват в него.
Иван Станев: Тъкмо в моя случай това изобщо не е вярно, тъй като аз направих тук "Дон Жуан в Ада". Представление, което беше направо свалено от обществеността. Тя не пожела или не можа да се организира и нямаше никакви реакции на свалянето, което се прие с потресаващо равнодушие. Стигнал съм до парадокса чрез французите сега да правя втората му част наново. Т. е. за да направя българско представление, минавам през френския културен център, който го плаща. Такъв абсурд не е имало дори и по времето, когато правих Раната Войцек. С "Войцек" все пак излязах, представлението се показа. Нямам по-ужасно преживяване в тази страна. Всичко се разпадна в блато от лични и вестникарски истерии. И ако човек не иска сам себе си да окаля, не може да хвърли камък в това блато. И е принуден да замълчи - единственият ход, който има.
Никола Вандов: Не мога да те позная. Вярваш в съществуването на "културна общественост"?
Иван Станев: Би трябвало да има. Ако една страна иска да просъществува, дори и в икономически план, това е първото, което би трябвало да се организира. А тук непрекъснато всичко аргументират с материалното. Казват: "Материалното трябва да се стабилизира и след това ще станем духовни". Това никога няма да стане. Според мен има и някаква непрекъсната постъпателна деструкция, когато аз вляза в това културно пространство. И същевременно застарялото, биологически застарялото вече старо войнство, се реорганизира. То все още навсякъде има полуизгнили пипала. Получи се още по-дълбоко задръстване.
Виолета Дечева: Спомена Константин Павлов. Има ли други важни за теб имена в нашата култура?
Иван Станев: Много се притеснявам, когато трябва да назовавам имена. Но бих споменал име, което за мен - нека леко поетично и завишено да се изразя - е високо и студено слънце в тази така заблатена земя. Това е Богдан Богданов, чието присъствие е гарант за дълбока интелектуалност и ведрост, за невписване в такава ниска култура. Въпросът е не само да се пишат текстове, а и да присъстваш като личност в това пространство. Винаги поглеждам към този човек, и то със силно възхищение. Аз лично не бих издържал на такова нещо. Сигурен съм.
Виолета Дечева: Ако се върнем към темата за собственото ти минало, там няма ли личности, които не просто са ти помогнали, а са били и важни за теб? Бил си асистент на проф. Атанас Натев, бил си в "Синтез"? Имаш ли сантименти към тях?
Иван Станев: Сантиментите се изразяват в това, че човек звънва на този или онзи. Например в Америка на Владислав Тодоров за Нова година и т.н. Но кръжокът, в който бяхме, групата "Синтез", е феномен, свързан с наивност, която като се изгуби, човек надали вече може да повтори този ход. Тези моменти имаха почти детска невиност, което беше тогава и стойността на този философски събор. В момента виждам по-скоро някакво обръщане: всеки се занимава като че ли повече със собствените си комплекси...
Никола Вандов: В книгата "Културен вертикал" на Мирослава Кортенска ти си посочен сред малка група хора, присъствието на които сякаш е алиби на съвременния ни театър, в тях тя вижда потенциала за бъдещето му. Естетически близки ли сте помежду си?
Иван Станев: Това е театроведски ход да се напише книга. И да се говори за поколение. Към това съм страшно подозрителен. Не вярвам в мисленето "на поколения". Първо, никога не е имало "поколение" и никога няма да има. Второ, по никакъв начин не могат да се създават формални сборища от имена и континюитети. Ако се говори за процесите в театъра, то би трябвало да става съвсем индивидуално. За да се направи една картина, художествените биографиии трябва да се пресъздадат някак си изолирано и да се търсят скоковете, ако искаш дори, отвращението, негативността между тях. А в случая имаме чисто и просто батална живопис в театрознанието, в която аз нямам никакво място.
Никола Вандов: Театърът ни има ли основания за комплекси спрямо европейския? Допускам, че отговорът ти е "да".
Иван Станев: Да. Повече не можем да живеем само в национален контекст. Явно в XXI век националният контекст вече не стига. И то - за нищо не стига. Нито като език, нито като култура. Затова и тези смешни национализми са рецидиви - реакция на настъпващо радикално отваряне. Докъде ще доведе то - е друг въпрос, но е ясно, че не можем да живеем и да бъдем съвременни, ако се движим само в националните култури. Преодоляването им е много трудно. Би трябвало да дойдат поколения, които най-напред са многоезични, т. е. в няколко култури живеят като у дома си. Много голямо предимство имат хората от смесени бракове. Крайно време беше да се разпадне националният контекст.
Виолета Дечева: Но това би задълбочило конфликта между частно и публично.
Иван Станев: Това е проблемът. Той е обратната страна на медала. С настъпващото разтваряне можеш да отидеш навсякъде, ако искаш и на луната. От друга страна защо трябва да се ходи там? И кой си ти? Пълен личностен дискомфорт: местата стават заменяеми, езиците - също, в крайна сметка и личната биография. Оттам е големият страх от отварянето... Но аз нямам подобни страхове, тъй като връзката ми с първичния български ужас се оказа страшен център. Няма опасност да ми се отрежат краката, няма опасност да се изгуби този мой опорен център. Но родените в такива плуващи култури имат много големи личностни проблеми. И не знам това как ще се разреши. Нямам никаква представа.
Никола Вандов: Разкажи за последния си спектакъл?
Иван Станев: Казва се "Good Night, Ladies". Това е цитат от "Хамлет". Когато Офелия полудява, тя се сбогува, като казва: "Good night ladies, sweet ladies, good night". Интересуваше ме да се види пиесата на Шекспир от гледната точка на Офелия. Тя има само три сцени: среща с принца, бащата иска да я ожени, принцът я отблъсква, тя полудява, пада в реката и умира. И странното в цялата тази пиеса "Хамлет" е, че в нея няма никаква сексуалност. Хамлет като образ е извън каквато и да било еротика. А за Офелия цялата работа е мелодрама. Тя по никакъв начин не влиза в политическия контекст на пиесата, и никога не го узнава. Интересуваше ме може ли да се направи опит да се работи на много езици и да се дефинира въобще позицията на така наречения слаб пол в толкова силна политическа структура, каквато е "Хамлет". Изобщо формулата за еротика и власт. Какво е това? Трябваше да се намерят шест различни Офелии, на различна възраст. Едната беше на 60 години. Имаше и актриса на Фасбиндер, която много години не е играла, и чиято майка е австрийка, а баща й - китаец. Една жена, която дойде от Израел, и която се занимава с изобразително изкуство. Една интересна англичанка, която играе във "Фолксбюне". И германска актриса, която обаче има силна биография, свързана с националсоциализма и т.н. И Хамлет, който е на възраст, каквато вероятно е бил в пиесата - на 19. Намерих много интересен актьор, който говори цялата партия на Хамлет на френски. Концентрирахме се върху трите сцени, върху това могат ли тези жени да се опитат да се докосват до "Да бъдеш или да не бъдеш", до това блокирано битие. Направихме го в началото на декември 1998 г., в Берлин, в "Кюнстлерхаус Бетаниен". Това е бивша болница и за спектакъла е хубаво място, защото там дълго време са лежали болни и като че ли всичко е просмукано от болка. Показахме го на фестивал, посветен на Брехт, Бекет и Мюлер.
София, 18 януари 1999 г.

Продължаваме
поредицата
от разговори
с театрални
режисьори,
чието присъствие
е определящо
за нашия театър
през 90-те.