Анри
и разбойниците

- През всичките тези години на реформата, когато киното ни е в почти неизменен колапс, ти си може би най-енергичният продуцент на български филми - неуморно заставаш зад анимационни проекти на млади хора, продуцира игралния "Разговор с птици"... Освен "Горгоната", режисира и серия филмчета за СПИН... Имаш студенти в Нов български университет. Ето, съблазни те и сценографията...
- То е като карането на колело - започнеш ли да въртиш педалите и да пазиш равновесие, се стремиш да го удържаш. Разбира се, тук идват на помощ много странични фактори: трябва да имаш добър шанс със семейството си, с приятелите си, със съдбата си... Всичко е поредица от стечения на добри обстоятелства. Слава Богу, колегите, на които съм продуцент, са самостоятелни личности и нямат нужда от денонощно взиране. Така че аз съм продуцент по-скоро в качеството си на приятел и на съмишленик.
- Така или иначе точно ти си танкът, който проправя пътя на проектите.
- Не съм сигурен, че е толкова драматично танково. Трябва да се търсят пари. Това е основното. Пари! Разликата между заниманието на продуцента и това на режисьора или художника е от земята до небето. И май че голямата трагедия в България е точно тоталното неразбиране на ролята на продуцента.
- На скорошната сесия за субсидия на Националния филмов център ти се явяваш и с режисьорски проект.
- Да. С Рада Москова имаме проект за детски игрален филм. Според мен сценарият е интересен, динамичен. Във филма ще има и анимация, Рада го е писала специално преди две-три години, още по времето, когато се снимаше "Разговор с птици". Фестивалният успех на филма несъмнено се дължи преди всичко на текста на Рада, на нейното разбиране на детската психика, изобщо на атмосферата на детското съжителство в света и със света. Бъдещият филм е от този тип и се надявам да бъде подкрепен от НФЦ с поне малко пари, за да се търсят после други. Кинаджийската професия е свързана с добрите контакти - понякога от едно изпиване на кафе можеш лесно да намериш пари, друг път могат да минат и двайсет години, без да се случи нищо. Ето, проектът ни със Станислав Стратиев "Драконът и момчето" продължава да чака вече пета година. Много си го обичам, направихме пилотен филм, опитахме се няколко пъти да намерим копродуценти. Чудовищно трудно е. Въпреки че би трябвало моментално да тръгне, твърде малко са хората, които рискуват да работят с България. В света хората като чуят думата "България", се обръщат и си тръгват. И това е толкова по-зле за тях, разбира се. По простата причина, че когато не ни познаваха, им бяхме далеч по-любопитни, като погледа към чуждата жена. Но когато се свикне с нещо... Предпочитат да ни имат като изпълнители на ишлеме, отколкото като хора с идеи, които биха могли да участват в техния духовен свят. Малцина българи успяват да пробият там не в изпълнителски, а в духовен аспект.
- Но все пак ги има. Мнозина от талантливите ни аниматори през последните десет години заминаха в чужбина. А ти остана тук и започна да се бориш като някакъв Дон Кихот с вятърните мелници на българското филмопроизводство.
- Не, не е точно така. Пак е по-сложно. Никой не заминава с песни и танци, а от немай-къде. За да тръгнеш, за да пробиеш и да оставиш след себе си нещо, ти трябват други нерви. Не е достатъчно само да искаш да се наложиш. Заминаха много хора, разбира се. Убеден съм, че са изминали много труден път, че са чиракували като луди... Виждам, че името на Румен Петков се появява в Cartoon Network като режисьор на интересен филм, предполагам, че му е коствало много години и нерви, докато стигне до тази позиция, но той е много добър аниматор. Предполагам, че Иван Танкушев като много повратлив човек също може да си намери мястото. Но на Вельо Казаков вероятно ще му е доста по-трудно, защото не е така комбинативен... Що се отнася до моето оставане, нито за секунда не съм си помислял, че мога да замина някъде. Имал съм, разбира се, добри предложения - по повод "Драконът и момчето" навремето един от анимационните шефове на Уорнър Брадърс ми каза това, което преди малко споменах: "Ако искаш, ела при нас, но ще бъдеш един от двете хиляди автори на работна книга, няма да правим твоя проект, а моя". На всичко отгоре за мен България е повече от държава, от символ - много малко места на света могат да бъдат толкова уютни, красиви... Разбира се, изключвам невероятното явление "българин", което се опитва да задраска всячески даденото от природата за него и за страната му. Но това е положението.
- Може ли вече да се говори за правене на пари от продуцентство в България?
- Не се шегувай! Става дума само за това да удържиш деня! Като гледам, май сме най-скъпата страна в света. Какво ти забогатяване? Битът е страшен. Може да се мисли за печелене на пари от кино само ако е завъртяна схемата на пазара. И ако наистина се печели от разпространение. Фактически никой по света не печели от производство на филми. Но там системата на пазара е друга. Докато при нас всеки се опитва да преживее с жалката държавна дотация за производството на филма и с мижавия хонорар и оттам нататък пазар не съществува. Ако не се затвори цикълът, изобщо не може да се говори за печалба в киното, колкото и тъжно да звучи.
- От години говорим за фонд "Българско кино", а той все не се създава.
- На последната среща с министър Москова тя отговори (аз го приемам като отговор на правителството), че валутният борд поставя ясни условия за ликвидиране на всички фондове, защото сме световен шампион по фондовете. Струва ми се, че би трябвало този проблем да се преразгледа. Лошото е, че в парламента няма лоби на киното, на театъра... Не знам какво си въобразяват тези депутати, но за тях културата и в частност българската е мръсна и недостойна дума. За тях е нещо ужасно, тягостно, изразходвано - предполагам, че това е част от тяхното лично образование, лично поведение до момента, в който са се случили като парламентаристи. Не съм присъствал, но си представям какво чудо е тази комисия по културата. Сигурно е тягостна гледка. Така че този фонд няма да тръгне. Министър Москова обеща, че вероятно ще тръгне фонд "Култура", в който ще има пари и квота и за кино, но на мен лично не ми е ясно как ще се разделят нещата. Обикновено към киното атаките са най-силни, към него се предявяват и популистки, и елитарни изисквания... Уж искат да се знае името на България, да се печелят награди по фестивали, а същевременно се изисква да се печелят пари от киносалоните... Ние като нация сме твърде малко, за да изкарваме пари от кино - според някакви изчисления едно кино може да се самофинансира, ако държавата има поне 18-20 милиона население... Държавата обаче не я е еня за киното. Когато укрепне след време и реши, че трябва укрепналата й снага да бъде гледана захласнато, и като предишната държава да се опита да си направи апологетични филми, може би тогава ще се заинтересува от киното. В момента наблюдавам тотално неразбиране на факта, че физиономията на една култура се изгражда точно от визуалните изкуства. Борбата е за властта, за телевизията, за новините...
- Като става дума за борба на интереси, няма как да подминем конфликта между аниматорите и ръководството на "Бояна филм" ЕАД.
- Мен не ме занимава този конфликт. Той за мен беше любопитен от гледна точка на човешките характери. Интересно ми беше да прочета пасквилите на Златин Радев - те ми напомниха за най-черните времена на Никола Ненов от 1982-ра. Той говори безумия от рода на това, че ние правим филми за пет човека, въобразявайки си, че неговата метафора с консервата и поточната линия може да ме изрази като член на това общество. Беше ми интересно да видя как ръководството на секция "Анимация" не си показа носа и ни остави с Тачо Дуков и Иван Веселинов да се бъхтим като светулки. Беше ми приятно да видя характера на Славчо Бакалов, който изведнъж застана на много точна позиция...
- Общо взето, аниматорите се консолидират срещу Златин Радев. - Нямат друг избор. Ситуацията е доведена дотам, че има наистина един Златин и всички останали, които са на улицата. Какво би направила, когато си един от тях?.. Това вече мен лично не ме засяга, тъй като девета година сам се опитвам да си организирам съдбата. Всички разбраха, но се правят, че не разбират - тук става въпрос за морал, не за юридически проблем. Все пак ние не сме произвеждали тухли, а духовна култура, анимация. И тя не може да бъде лесно забравена или оплюта от момченце като Златин. Ето, цялото ни творчество е на масата. А хората, направили стотици наградени анимационни филми, се оказват извън играта. Появяват се някакви други хора, естествено назначени от държавата, които изведнъж се оказват на върха в нужния момент - 4-5 човека срещу 250 от анимационната студия, 1200 от игралната... Проблемът с игралната студия е същият, само че хората си мълчат. Защото са унижени - обади ли се някой, моментално бива атакуван с идеологически обвинения, а той седи ошашавен, сякаш е участвал в престъпление. Нищо подобно! Българската киноиндустрия си беше нормална и много сериозна. Нямам предвид онези, които са правили чиста идеология, а киното и в частност анимацията като занаят. Приватизацията е на масата и това не е тайна - "Бояна филм" ЕАД ще бъде продадено, защото е примамлива сделка. И в нея няма да участват нито хората от игрална студия, нито от анимацията. Всичко останало ми е досадно.
- Анри, с изненада научих, че игралният ти дебют "Смъртта на заека" не бил излъчван по БНТ.
- Не съм сигурен дали изобщо трябва да се излъчва. Много време мина - цели двайсет години. Обществото се разви по друг начин, не съм сигурен как филмът ще се гледа днес. Дори не знам дали има нормално копие, не онова, което изряза Ненов. Но не сам го изряза - помагаха му най-ярките демократи, които в момента бушуват в българската култура. Питат защо нашето общество е толкова озлобено и нахъсено? Ами защото същите тези хора с нищожни изключения обслужваха предишните разбойници. Нали сме живели заедно? Така е. Ще има озлобление и няма да минава. А случая със"Заека" съм забравил. С годините човек разбира, че трябва да се усмихва и да върви напред, забравяйки огорчението.
- Занимава ли ти се с документално кино?
- Да, разбира се. Но гледах филмите на "Златният ритон" и изобщо не съм съгласен с твърдението, че българското документално кино е живо. То е умряло още през 1978-ма. Тотално е забравило да мисли, да монтира, да прави изкуство. Това са някакви полурепортажи. Всичко е демоде. Ужасна скука. Бавно, мудно, сякаш нищо не се случва, сякаш човечеството е заспало през тези двайсетина години. За мен българското документално кино е трагедия. Страшното в киното е не че не работим, ние просто вървим назад! Това е страшно и в анимацията, а за игралното кино направо да не говорим... Тоест ние попаднахме в яма, от която няма излизане. Не знам какво трябва да се случи. Може би, както става при всички големи събития, случването е някакво неволно облягане на стената и тя изведнъж пада. А зад нея е истината. Сега всичко е тотална неистина. И без никакви аналогии - не става дума за това, че сега няма, а преди е имало. Става дума за моментна оценка.
- Онзи ден се върна от Германия. Този път по какъв повод беше там?
- Това ходене в Германия ми е подарък от съдбата. Всичко започна преди две години от една среща с Димитър Гочев. Много пъти сме се заканвали да работим заедно, но съдбата не ни е срещнала, а изведнъж това се случи. И направихме заедно две постановки. Първата беше "Щастливи дни" на Бекет, като, разбира се, спектакълът беше по-сложен - бяха вкарани текстове от "В очакване на Годо"; играеше един курс много талантливи студенти, имаше специална театрална хореография... Лично аз съм доволен от собствената си работа, тъй като беше особена сценография, която рушеше театрални канони, допираше се до киното, имаше някаква вътрешна динамика... Изобщо за мен това беше много важен спектакъл. Разбира се, отзивите в немската преса бяха много добри, но Митко като че ли е свикнал с това - за мен беше ново. Година след това направихме "Пепел върху пепел" - един от преводите на български, защото това е цитат от Библията. Също много любопитен спектакъл.
- И тук го видяхме.
- Все пак видяхте трийсет на сто от моята работа поради различните технически възможности - т.нар. малка сцена в Бохумския театър е по-голяма от тази в Театъра на армията, да не говорим за компютърното осветление, ефектите... Всичко това там изгражда много специална атмосфера, която тук се загуби. Много обичам спектакъла, за мен това е един от най-интересните театрални текстове, които съм чел.
А сега започваме нещо ново - един стар проект на Димитър Гочев. Идеята се е бистрила дълго, и парите са събирани дълго... По всяка вероятност ще започнем да го правим в началото на август, а премиерата трябва да е на 17 септември. Проектът условно се нарича "Дон Кихот", но няма да е преразказ на книгата, а по-скоро ще бъде някакво движение на публиката, защото няма да бъде в самия театър, а в огромни халета - стари заводи и леярни в Бохум са превърнати в огромни театрални сцени за мегапостановки. Там ще има няколко условно наречени сцени, които ще носят силата на инсталации и чрез вътрешно движение ще кореспондират с публиката и с духа на случващото се около Дон Кихот. Трябва да се търсят вероятно някакви по-едри стойности, по-общи внушения, като добро, зло, страх, радост, любов, магия... Още много неща не са ясни, сценарият се работи. Сценографията се мисли успоредно. Така че се налагат още няколко ходения до Германия преди решителната дата за начало на работа с актьорите. На всичко отгоре проектът е европейски и предполагам, че актьорите ще бъдат от разни националности - може би испанци, французи, немци, има планове за българи... Така че това са горе-долу нещата засега от тези ходеници в Германия. Надявам се да продължат за в бъдеще... Най-важното е, че на работата с Димитър Гочев гледам с някакво спокойствие. Това като че ли освобождава допълнителна енергия - навярно защото е встрани от главното, конкретното ми занимание, киното. Знам, че ми е ужасно приятно да го правя, мобилизира ме, дава ми сила... Знам, че мога и да не го правя и че това няма да ме повреди духовно, както например се опита да ме повреди духовно киното, което дълго време не правех и се притесних ужасно.

17. 02. 1999 г.

Разговора води Геновева Димитрова














Разговор
с Анри Кулев