Homo idiotes
A вий... вий сте идиоти!

Неприятното усещане за слабост на думите нахълтва при желанието да се предаде едно елементарно свирукане с уста. Мъжът с големия нос стана рекламно лице на "Белана" не толкова с първичните си действия, колкото с простичката мелодия, набиваща се в паметта без никакво усилие. Тъкмо тази стратегия на простотата превърна, прочее, рекламния клип в запомняща се визия. Изправени очи в очи със своята първобитност, разбираме, че у всеки от нас всъщност дреме един идиот. Идиот обаче не единствено в пейоративния смисъл на слабоумен тъпак и досаден простак, а и в първоначалното значение на частен човек. "Белана" ни представя в нашата абсолютна частност: в тоалетната, на семейната трапеза, в самозабравената отчужденост на кихането. Моменти, когато сме най-сами, когато не ни трябва никой, обзети изцяло от повика на природата. Което ще рече, че нашата частност е нашата природност: освободени от общественото, ние изглежда сме самите себе си най-истински и най-непосредствено. И най-жизнерадостно: свирукането е не само предизвикателство и подигравка към немощта на думите - фундамент за съществуване на социалното, но и израз на безгрижие: значи, че сме далече и високо от тегобите на полиса.
Така "Белана" за пореден път утвърждава една изконно българска убеденост - че човек е себе си най-добре в своята едва отделена от натуралното частност, не в своята амбициозна общественост. Тъй нареченият кариеризъм май само тук носи негативни конотации; в съзнанието на българина наистина "всички са братовчеди", но не като мрежа от васалитети и суверенности, а като приоритет на кръвта над дълга. Приватното по нашите географски ширини постоянно е надмогвало комуналното: няма в българската история държавник, незаподозрян в облагодетелстване на свои. Партизанлъкът не ни учудва, учудва ни липсата му. Homo idiotes е равно на homo naturalis. "Белана" добре експлоатира тази тъждественост. Тя е "винаги до нас", сиреч непрестанно нащрек да ни услужи. Ти на мене, аз на тебе - не толкова пазар, колкото връзкарство. Нещо като "винаги готов" да ни подкрепи братовчед, да ни удовлетвори по домашному във "всяка (наша) нужда". Без него сме непълноценни не само в социален, но и в природен смисъл; дали пък "идиотът" на "Белана" не е нашето най-естествено съществуване, в което общественото е преди всичко и най-вече обект на употреба и никога, почти никога, телеология на дейността? Действителността като ли че ни поддържа в това наше тъжно предположение. Ний всички сме идиоти в общото.

Митко Новков