Обезсилване на амнезията
Независимо че Патрик Модиано е един от най-четените френски романисти и най-вече, независимо че е и един от най-награждаваните френски автори, във френската критика не липсват и подгавряния с уклона му към сантименталност, задявки с модела, в който се е самоположил. Понякога литератори в сериозни издания го обвиняват в преповтаряне, твърдейки, че в крайна сметка той пише една и съща книга вече повече от 30 години - книга, в която един мъж спомня себе си като младеж, като влюбен младеж и тръгва по дирите на тези си спомени. Като въпросното скиталчество се оказва не само фантазно-споменно, но и съвсем реално завръщане в старите пространства, по старите, макар и вече доста объркващи и объркани пътища. За да се случат инициацията, прозренията, възкресението, за да изплуват сенките от миналото, с цялата своя загадъчност, за да се разклати уж стабилното его и да се отворят какви ли не входове и изходи...
Не бих се наела да оспорвам едно подобно твърдение, най-малкото защото приликите между отделните романи на Модиано са очевидни. В същото време цялата тази еднаквост - и това ми се ще да го подчертая - работи чудесно за стила Модиано. Малко тъжни, малко романтични, странно напрегнати, силно кинематографични, пестеливи, написани на един дисциплиниращ се/ги език, книгите му са хем четивни, хем са и литература, която си струва да бъде забелязвана.
Последният роман на Модиано обаче - ако междувременно не е издал още нещо - "Дора Брюдер", и се вписва, и не се вписва в така очертания стил Модиано. На пръв поглед книгата следва типичната за Модиано романова структура. Отново се работи с познатите опори - миналото, което трябва да бъде възстановено, разбрано; сегашното, което е някак зависимо от миналото, някак по-маловажно от него; дисбаланса между тях, пулсациите. Отново бива явена някаква едва ли не архиварска (по Ницше) страст да се рови в регистрите, сводките, списъците, в документите и най-прецизно, парче по парче, детайл по детайл да се реконструира евентуалният цялостен, единен образ на миналото. Образ, от който се очаква да бъде не толкова колективен, колкото индивидуализиран, защото в регистрите остават следи, а тези следи водят до конкретни имена, с конкретни истории. И нишките могат да се разплетат, изтълкуват; миналото може да се покаже, да оживее, банално казано.
Оттук, аналогичен в "Дора Брюдер" е и почти маниакалният интерес към местата - улици, сгради, към града като цяло; към сезоните, ако щете, към времето, такова, каквото е било, когато са се случвали събитията, които се реконструират в настоящето; към останките, руините, следите, които са се съхранили; към имената на хората, живели в този град, ходили по улиците му, поддавайки се на капризите на деня и нощта, на някакви свои мимолетни желания, на контакта си с другите... И пак топографските уточнения, търсената, умишлената фактологичност контрастират с белите петна, с мълчанието, които белязват човешките истории. Още повече, че празнотата и неяснотата в този роман на Модиано се наслояват още по-здраво върху личното, доколкото миналото, което трябва да се възстанови, името, което трябва да се уплътни, историята, която трябва да се разкаже, са не на някой, който е бил обичан от търсещия, или поне познат му човек, а са на абсолютно непознато момиче, почти дете... Но пък тази чуждост между двамата, тази асиметричност само повече задълбава копнежа по засичане, докосване, диалог; актуализира питането как другият може да се вплете в собствения ти живот, как стават съвпаденията, кога и по какъв начин се ражда близостта...
В този смисъл "Дора Брюдер" е по-скоро роман тип издирване, разследване, опиращ се като че ли най-вече на документалното, желаещ всячески да текстуализира историята, политиката... И в същото време - желаещ да осъществи контакта, да върже връзката... Той е нещо като дневник, но малко по-необичаен дневник, защото повествованието не се базира на азовата форма, а биографията на аза се полага от някакво чуждо ти, опитващо се хем да се вживее в аза, хем да опази самоличността си.
Обследването на миналото, към което, както стана дума, се придържа и тази книга на Модиано, не подминава и обсесивния за неговите текстове въпрос за това какво е правил този или онзи през войната. В случая якцентът пада върху геноцида срещу евреите и по-специално - върху унизяването, обезличаването, желанието за анихилиране на евреите далеч преди откарването им в лагерите на смъртта. Иначе казано, освен всичко друго "Дора Брюдер" е и книга за изживяването на еврейството не толкова от самите евреи, колкото от не-евреите.
Вероятно затова и патосът на книгата може да се сведе до целенасочения стремеж за прекрачване отвъд забравата, прекрачване, което да персонифицира, онагледи, оживи принадлежалото на отишлите си преди нас; да събуди вчувстването в историите на анонимните персонажи от миналото, които остават толкова малко следи след себе си, че сведенията за тях често могат да се сведат до обикновен адрес. Защото - вярва книгата - пространството, което веднъж е било маршрутирано, вече никога не може да се освободи от тези дири. То обема в себе си всички отсъстващи присъствия и дори когато улиците не са празни и градът не е пуст - продължава с вярата си романът - някаква празнота тегне, усеща се ехото на билото, в което трябва да се вслушаме, за да се научим да забелязваме всички отсъствия и да долавяме гласа на всички ония неприкосновени лични истории - величави или жалки - на подранилите (по израза на Рилке) от този свят, чиято тайнственост никой не може да отнеме. Нито смъртта, нито времето, нито историята. По тази причина - струва ми се - в реторическите стратегии на "Дора Брюдер" е залегнал и стремежът непрекъснато да се отправят призиви, мълчаливи призиви, чиято цел е да осветят нощта. И още по-точно - в стратегиите на романа е положено желанието да постоянства в упоритостта си да съобщава и да пробужда, а не толкова вярата, че подобни актове биха дали някакъв резултат.

Амелия Личева


























Патрик Модиано.
Дора Брюдер.
Превел
от френски
Асен Зидаров
Изд. Колибри.
С. 1999.