Приливи и отливи в стъкло
Последната поява на Константин Вълчев пред българска публика заслужава да бъде спомената не само поради факта, че областта на стъклото за съжаление се превърна в почти непозната практика за нашата художествена действителност. Авторът, завършил тази специалност във всепризнатия център Прага (при проф. Либенски), има вече над 30 индивидуални изложби (предимно извън България), изградил е реноме на утвърдена фигура в тази област (едногодишна преподавателска работа в Сиатъл по покана на Американската асоциация за стъкло), излага в солидни галерии, поддържа непресекващ кръг от ценители - с една дума, няма какво да прави тук, у нас. И все пак...
Изложбата в НГЧИ, организирана съвместно с графика Буян Филчев, ни среща отново с неговото творчество, за да припомни максимата за добрия професионализъм, който успява да се утвърди и вирее навсякъде. Плюс нещо много съществено, което е съчетание както на авторови усилия, така и на своеобразието на материала, в който работи Вълчев - имунитет към убийствената за нашите ширини констатация: знаеме ги ние тия работи... "Нито ги знаете, нито ги можете..." - отговарям мигновено на една такава хипотетична (и много вероятна) бележка, защото ако беше така, отдавна да са се появили ако не конкуренти, то поне адепти на Вълчев. А това не става - и причината, струва ми се, не е само технологична...
Какво предлага настоящата експозиция? Двадесет и девет форми от стъкло в присъщата за автора висока и същевременно незабележима като положено усилие техника на изпълнение; неръкотворен ефект като общо впечатление и въздействие; скъпоценност по отношение изтръгването на качества от материала и в резултат на това - почти натрапчиво желание за притежание на формата. По същество работите на Вълчев са скулптура с подчертан интерес към строгата геометрия и цялостния обем, но тази форма е стоплена и оживена от магнетичното излъчване на оптичните ефекти. Зрителят не може да устои на изкушението да се вглежда отново и отново със страстта на гадател, взиращ се в магична топка или кристал, и това непрекъснато очакване да се случа нещо в крайна сметка се сбъдва. Форми, отблясъци, пропадания в светлинни кладенци или огледални отражения, микро и макро ефектите на лещи, прозрачност и плътност - цялата игра, което може да предложи стъклото, е включена в арсенала на използвани ефекти. Към това трябва да добавим и още елементи: застинал кървав дим изпълва цилиндрична форма, дълбоко синьо се превръща в черно и отново в синьо, плътно, непроницаемо зелено спира проникването на светлината във формата или прозрачно виолетово я пълни с бистро спокойствие; цветът е незаменимо изразно средство в пластичната конвенция на стъклото. Оттук и следващият проблем: овладяването на толкова много и повишени като оптично въздействие елементи изисква внимателна дозировка, тънък усет за мярка в тяхната употреба, сдържана спонтанност. Всъщност творбите на Константин Вълчев не са излята експресия или трептяща емоция; напротив - той се стреми да внуши тежест, материалност и, колкото и да е парадоксално, чувство за здравина на обема. Той постига това, като се придържа към чисти геометрични форми, които категорично застиват в пространството. В тази изрязано-застинала стъклена маса се разиграват и умножават оптичните и цветови ефекти; те са динамични, променящи се светове, но в своята менливост тъй и не успяват да се изплъзнат от оковите на външната, затваряща ги форма. Художникът създава динамика и напрежение в цялостното състояние на творбата: от една страна, тя се асоциира с категоричната, студена твърдост на кристала - прозрачен, но тежък каменен къс; от друга - с разлагащи се спектрално образи, цветове и нюанси, които изпълват неговата вътрешност с премерената динамика на една подчинена материя. Така авторът води емоцията на зрителя през приливите и отливите на респекта от постигната природна, нечовешка твърдост и топлината на дискретната човешка намеса. Едва ли друг материал е по-подходящ за подобен строеж на творбите и такова разбиране за същността на изразните средства, но факт е също така, че стъклото като материал издънва много автори и ги отпраща в обширното чистилище на неовладяната материя, където те се лутат от регистъра на сувенирното до кичоидното.
Изложбата на Константин Вълчев е пример за обратното - блестяща технология и умение, отлично познаване на характера на материала, премислено естетско отношение към неговите възможности, непресекващи творчески търсения, максималистки изисквания при всяка среща с публиката. Естествено е да оценим високо тези резултати и сега.

Борис Данаилов