Рок-мюзикълът на Петър Радевски и Мартин Карбовски "Бог е невинен" се играе при препълнени салони в Пловдивския театър. Спектакълът е амбициозен и сложен за реализация като всичко, което разчита твърде много на техника.
Постановката иска в къси клипови откъси да покаже с какво се сблъсква младият човек в един свят, който съвсем не изглежда съвършен. Драматургическата схема почива на диспут между Френд (Троян Гогов) и Пратеника на боговете (Марин Младенов). Тезата на Френд, а отделните сцени илюстрират аргументите му, е тоталната сгрешеност на света, катастрофичният недостиг на любов в него, преобладаването на лицемерие, насилие, лъжа и т. н. В такъв свят младият човек е лишен от всякакви мотиви да продължи да живее, отчаянието му е тотално и това, а не друго, обяснява отдаването му на наркотици, насилие, безотговорност. Той се чувства непреодолимо сам (и името му е Сам) от самото си раждане (изобразено достатъчно безцеремонно на сцената) до смъртта. Може би само в миговете на увлечение по Тя (Невена Калудова) мракът на преследващите го въпроси се развиделява. Простичкото послание - дума, която едва ли би била приета от либретиста, - многократно огласено от сцената, е, че Сам иска да лети, а пък всичко в света препятства такъв стремеж. На сцената "копнежът по летене" е най-често деклариран, а "гадостта" на света внимателно (и в достъпна за младия зрител форма), се изобразява. Очевидно този подход е по-продуктивен при търсенето на контакт със зрителя. А като прибавим към това силната музика на Петър Радевски и хореографията - за мен поне донякъде банална - на Александра Хонг, шумното одобрение в залата става обяснимо. На зрителя му се говори за неща, с които живее, на език, на който той говори в неформалните си контакти, със средства, опиращи се на познатите му начини на забавление. Атрактивността на някои изрази и жестове отдавам не само на желанието чрез минискандалност да се спечели допълнително доверие в зрителя, но и на убеждението на ъндърграунд културата, че липсата на забранени зони в теми и изказ е гаранция за свобода и искреност. Сигурно е така.
"Бог е невинен" е нов, интересен и нужен опит по пътя на създаване на български мюзикли. (Спомням си например прекрасната постановка на Здравко Митков "Копче за сън" в Младежкия театър преди години!)
И ако в "Бог е невинен" можем да видим главно новото попълнение на пловдивската трупа, от което впечатленията ми са много ласкави, то в по-новата премиера на театъра се срещаме с онези негови (както се казва - щатни и не щатни) актьори, които години наред градяха авторитета на този театър: Георги Пенев, Георги Василев и Стефан Бобадов. В клуб-театър те играят "Търси се..." по Матей Висниец (постановка - Владимир Николов). Трима стари клоуни се срещат пред борса за актьори в очакване на нов ангажимент. И нахлуват спомени... Актьорите влагат себе си, своите биографии, своите позабравени страсти, суети и комплекси в този спектакъл. Имаше нещо много трогателно да гледаш как умората от живота, огорченията и дори отчаянието иронично се вграждат в затрогващия свят на персонажите. Непрекъснато си спомнях за патоса на романа "Кола Брьонон" от Ромен Ролан.

Никола Вандов