В джаза -
щракват капаните
Всичко що е съхранило звука под формата на запис между 1 октомври 1997 и 30 септември 1998 тръпнеше в очакване до нощта на истината. В ушите на повече от хилядата експерти се вляха потоци музика, за да могат да изберат от първоначалните 50 само пет предложения (nomination), а от тях - дългоочаквания избранник. Тази година в разширената селекция попадна още едно българско име, което си е истинско постижение, като се има предвид, че за цялата история на наградите "Грамми" те могат да се изброят на пръстите на една ръка. Любомир Денев фигурира като диригент на албума на тромпетиста Ренди Сендке - "Awaking", записан от фирмата "Concord" в зала "България" и предложен в новата категория "Crossover" наред с имената на Клаудио Абадо, Андре Превен и Лало Шифрин. Наградата там отиде при Йо-Йо-Ма и неговия опит да се докосне до душата на тангото чрез музиката на първомайстора Астор Пиацола.
Между другото, шумотевицата около надпреварата за лелеяните златни грамофончета бе изцяло феминизирана и интригата се въртеше около имената на Мадона, Селин Дион и фамозната дебютантка Лорин Хил, която както се очакваше се превърна в новото чудо. Но ако се огледаме по-внимателно, ще разберем, че и тук поговорката "всяко чудо..." си е вярна, защото въпреки годишните рекорди (Лорин Хил с петте си награди надмина Керъл Кинг от 1971), листата за всички времена се води от Дьорд Шолти - с цели 29 награди, следван от Куинси Джоунс - с 27, Владимир Хоровиц и Хенри Мансини - с 24. Най-близо до тях е Стиви Уондър, който с двете си награди тази година събра общо 19. Колко безсмислено изглеждат тези имена, подредени в някаква класация... И за какво е тази показна статистика, ако не си чул вълшебните звуци на всеки един от тези великолепани записи. Та Стиви Уондър бе излетял така високо в духовното си съприкосновение с Хърби Хенкък, че сигурно е било доста трудно да се намери подходящо място за неговия неподражаем "St. Louis Blues". Колкото и именити да са конкурентите, те просто не могат да бъдат сравнявани с Чудото.
За 41 години категориите за наградите "Грамми" доближават стотицата, но роенето създава само нови главоболия на уважаваните експерти. Все по-трудно е да се улови и да се затвори в отделна клетка красивата игра на жанрове и стилове, която е един от отличителните белези за музиката в края на този век. За какъв джаз можем да говорим, когато в "Светът на Гершуин", сътворен от Хърби Хенкък съжителстват съвсем естествено с искрящият от енергия "St. Louis Blues", с безплътната вокализа на Катлийн Батъл върху до диез минорната прелюдия на Джордж Гершуин, свободно плуващата в пространството втора част из концерта за пиано на Морис Равел и коронните песни на класика - "The Man I Love" и "Summertime", изпълнени с неподозирано негърско усещане от Джоуни Мичъл. Така чистата проба джаз на Кийт Джарет (Гери Пийкок) Джак де Жонет остана отново без награда, но затова пък възраждането на дуета Гери Бъртън/Чик Кърия не би могло да бъде пропуснато. С наградата за инструментално соло академиците вероятно искат да узаконят космическото единство, което са постигнали тези двама майстори, макар че на мястото на съзидателния дух отпреди 20 години, сега цари единствено безапелационен професионализъм.
Традицията е почетена и при големите оркестри, където вездесъщият Биг бенд на Каунт Бейси, ръководен сега от Френк Фостър, изпреварва събитията, свирейки музиката на другото величие, чиято 100-годишнина завладява музикалния свят - Дюк Елингтън. Така е и при певците. Младите Нена Фрийлън и Кърт Елинг, както и повече соул, отколкото джазпевиците Дайън Рийвс и Ета Джоунс, трудно могат да спорят със спомените на Шърли Хорн и то не за когото и да е, а за самия Майлс. Така безспорна е и наградата за "Пат Метини груп", чийто "Въобръжаем ден" е истинско пиршество от звуци. Понякога се питам, дали когато журитата избират петте официални предложения, не си мислят какво най-удобно обкръжение да създадат за победителя. Но и тук капанът, който си залагат академиците щраква тържествуващо. Една от пиесите на същия този албум, удостоен с честта да бъде на върха на съвременния джаз през годината, е определена за най-добра в категорията инструментален рок. Какъв ужас за почитателите на Джо Сатриани, които едва ли искат да чуят за някакъв къдрокос джазмен на име Пат Метини. Минава ми през ума, че и "интерпретацията" на Хърби Хенкък на концерта за пиано на Морис Равел би могла да бъде почетена в някоя от "класическите" категории, но там "академиците" са строги и още дълго няма да допускат някой да сътворява светове върху реликви от доброто старо време.
Докато научим избора за 1998, половината от времето, отредено за селекциониране на 42-те награди, изтече. Дали пък в момента не умуват как да положат началото на нова порция категории като "запис на века", "албум на века", поп, рок, джаз, кънтри, рап, метъл, мюзикъл, опера, фолк, полка и т.н. записи на века... Еуфорията по изпращането на хилядолетието все още предстои.

Йордан Рупчев















Грами