Театър - театрон - така са се наричали местата, на които са сядали древните гърци по време на Дионисиевите празници. С влизането на публиката е започнал театърът и ако някой го унищожи, това ще е пак публиката. Тя е съавтор на спектакъла - факт, с който всеки творец би трябвало да се съобразява. Какъвто театърът, такава и публиката... или обратното?
Каква е българската публика: абстрактна или конкретна, нахална или послушна, "многоглава хидра" (Чехов) или сбор от индивиди?
Ако попаднете на "Ромео и Жулиета" в Малък градски театър "Зад канала", ще бъдете в компанията на доста шумни тийнейджъри, които пълнят театъра на всяко представление. Началото на спектакъла е озвучено от различни шумоления на всякакви съестни продукти - кроасани, сухи пастички, чипс. Пие се кола, има и пуканки. Същото се повтаря и след антракта. По-добре запасените така посрещат и финала.
Дали сте на стадион или в театър, е трудно да се разпознае. Подмяната на понятията, заместването им с други - несъщностни, която ни караше толкова години да се оглеждаме в криво огледало, в последното десетилетие се изроди в пълен хаос. Естествено е и българската театрална публика да е резултат на този процес. По време на спектакъла Ромео или Жулиета са репликирани от възгласи от рода: "К'ъв й е проблема на тая?". Дори и при най-големи усилия от страна на актьорите спектакълът не се случва, както е замислен, и всеки път се гърчи, обругаван от арогантно шумолящата публика. По-възрастните се оглеждат нервно и с досада. Всички са безпомощни... Някой нещо е пропуснал във времето, за да сме толкова безсилни днес - в училището или в семейството правилата не са добре изяснени. А има ли въобще правила, или в крачка ги преоткриваме отново, за кой ли път? На този спектакъл лъсва с цялата си пошла същност масовото опростачване на нацията, ниското самочувствие, неграмотността, родила реакции на абсолютно първосигнално ниво.
В Народния театър пък можете да видите младежи, които прескачат редовете по два наведнъж като приа бягане с препятствия. Закъде така са се забързали?
Българският театър преди "препикаваше" смисъла, защото идейното беше конюнктурно. Сега го препикава, защото е модерно. И все си остава в "долницата", в обсега на "долницата".
Витрините на театъра на Българската армия са като вход на Плейбой клуб. Контактът с публиката е на епидермално ниво, в буквален и преносен смисъл. Какъвто театърът, такава и публиката - или обратното. Докога? Кога най-сетне ще се гледаме в нормално огледало и ще градим живота си от същностни понятия, а не от заместители?

Божидара Божинова


Зрители,
без които
можем