Между параваните
на Колтес

В София гастролира Сливенският драматичен театър с представлението на Себастиян Хорват (гост-режисьор) "Роберто Зуко" от Бернар-Мари Колтес. В малката зала на Народния театър пространството бе разделено на две половини от бели прозрачни паравани. Метафорично проявяващи невъзможността за контакт между сценичните хора или напомнящи стени на лабиринти в съзнанието на всеки един от тях, тези паравани разделяха и публиката на мъжка и женска половина. В разграфеното и коридорно разграниченото сценично пространство от режисьора и сценографа-костюмограф Петра Вебер актьорите в черно-бяло се движат в "нервна" механика на поведение. Помнещ най-добрите традиции на европейския авангарден театър, спектакълът леко и умело деконструира неговия модел.
Разместванията в текста на Колтес, извеждането на парчета от него и монтирането на отделните фрагменти са балансирани чрез ритъма на действието - в началото нарастващо невротичен и болезнен, а по-късно рязко сменен чрез агресията на музиката и иронизирането на "драмата на идентичността". Типичните за Колтес образи, персонажи и теми са изведени и показани, като заедно с това са и дистанцирани от друго време и от чувствителността на друго поколение. То не се интересува толкова от ненавистта или нетърпимостта между двата пола, от драматичността и самотата на самоидентификацията, от ексцесивното говорене и поведение, раздрусващо табутата на сексуалните и всякакви други забрани (отдавна раздрусани), макар че и това е изведено в спектакъла. По-важното, струва ми се, е рефлектираната от него драма на почти безличния, унифициран от безверие човек (или поколение?). Спектакълът рефлексира леко и хладно болката при всеки от персонажите, осъзнаващи невъзможността да се избегне самотата, осъзнавайки разкъсването на емоционалните връзки в общуването (независимо от половата идентификация), разместването или невалидността на моралните корективи и разграждане на личността: "Никой не се интересува от никого", повтаря безпаметно Роберто Зуко (Иван Колев). Черно-бяло, издържано в чист пластичен рисунък, на места леко скучно, мислещо, професионално, невротично-механично, представлението на Себастиян Хорват включва в нашата театрална практика различна сценична стилистика.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата