За нуждата от мисловна пауза

През последните две-три седмици плитката вода, която плацикат медиите по отношение на културните въпроси, неочаквано се завихри около Националната художествена галерия. По статут и значение тя е сред "националните културни институти", които се намират под непосредственото управление на Министерството на културата; т.е. връзките между двете структури - управленската и културния институт - са твърде тесни, за да сме свидетели на изненади от административен или организационен характер. Въпреки това обаче проблемът бързо преля ведомствените си очертания: веднъж поради бързото включване на нови елементи, позиции и обхванати институции; и второ, поради възможностите за разнопосочни тълкувания, комбинации и варианти в разиграването на посочените до момента елементи. При една твърде висока степен на свобода, на моменти граничеща с несериозност, нарастна неимоверно и контекстуалният обем на огласените послания. При все, че те могат да бъдат групирани около опозициите "да" и "не" относно възловия проблем - съдбата и възможностите за преместване на НХГ - нюансите са твърде разнообразни като огласени цели и внушения. Пристрастията обхващат както институции, така и персонални амбиции, разливат се във всички възможни измерения и повишават твърде рязко напрежението; стига се дори до тeзи, чиито послания могат да имат негативен ефект и за самите им създатели. Пример първи: най-голяма радост и облекчение за УС на СБХ в неговата дискусия с МК бе не друго, а уверението, че проектът за преустройство на Техническия университет няма да бъде хоноруван; пример втори: простодушното до наивност твърдение на директора на НГЧИ Липовански, че президентството ще се грижи по-добре за Двореца (със или без картини?), отколкото самата галерия...
Засега активността е вербална и не са настъпили необратими изменения следствие на конкретни административни мерки. Ето защо ми се струва важно преди всичко да се очертае проблемният кръг на дискусията със старание да се очисти максимално от "шума" на емоционалните пристрастия.
В настоящия момент сградата на княжеския дворец в столицата приютява НХГ и Етнографския институт с музей към БАН. Разпределителен протокол на МС от 1954 г. урежда ползването на помещенията от двете институции, без да се занимава със собствеността на сградата. Това е важна подробност: ако НХГ е пряко подчинена на Министерството, то Институтът по етнография и музеят към него е под ръководството и управлението на БАН, което означава, че всякакви решения за изменения и премествания на нейни структури се вземат от академичното общо събрание - т.е. съществува потенциална опасност от административни спорове.
Безспорно в момента НХГ притежава най-ценната и голяма колекция на българско изкуство - над 22 000 произведения (заедно с графичния и средновековен отдел), срещу които има обща площ от 4140 кв.м. (по-малко от половината е експозиционна), окаяни дупки, наречени депа, и първобитна техническа екипираност. Въпросът с капитално значение винаги е бил и остава не толкова и само в липсата на площ, колкото в проблемите, създавани от самата сграда. В това отношение заключението на всички компетентни органи, както и на самите институции, помещаващи се там, е единодушно - сградата е в много тежко състояние и изисква радикални мерки за нейното опазване. Така се очертава първият и основен проблем - абсолютната необходимост от цялостна реставрация и ремонт на двореца.
Оттук насетне се очертава и вторият основен проблем, който е свързан пряко със съдбата на самата институция: как да се извърши ремонтът на двореца. Трябва да се има предвид, че този ремонт е възможно най-сложен и скъп - той изисква подмяна на градеж и конструкция (може би оставяне само на фасадни стени), независимо за какво се предопределя сградата. Неизбежността и радикалността на строителната интервенция принципно дава възможност за изграждане на вътрешни комуникации, необходими за една съвременна галерия. Или с две думи, необходима е цялостната реставрация на двореца. Това е скъпо начинание; а превръщането му в галерия, отговаряща на съвременните изисквания - още по-скъпо.
Третият проблем е следствие на първите два: къде ще пребивава НХГ (и огромната за националните мащаби колекция) за твърде дълъг период от време? Оттук започват разклоненията и вариантите на различни решения. В крайна сметка обаче те могат да бъдат сведени до два основни варианта:
- галерията се връща на мястото си, което означава търсене на сгради, в които тя да пребивава временно до завършването на ремонта;
- галерията се настанява трайно другаде - сградата на двореца престава да е галерия.
Смея да твърдя, че най-изгодният случай, свързан с първия вариант (в строителен, финансов и организационен аспект) е безвъзвратно погребан. Неизпълнението на ПМС -- 497 и 498 от 10.11.1994 г. осуети привличането на площи и съоръжения, каквито никоя от предлаганите в момента рокади не осигурява (в постановленията за същите нужди се даваше и цялото пететажно източно крило на бившия партиен дом). Към това трябва да се добави и осуетяването на вече подписан договор за безвъзвратна, нелимитирана помощ от страна на Съвета на Европа, която предвиждаше за всеки лев, вложен в двореца, да се влага и по едно екю. Не е необходимо да си финансист (или чейнчаджия), за да пресметнеш каква огромна сума пари можеше да бъде източена от въпросната европейска институция (вж. в. "Култура", бр. 10 от 07.03.1997 г.).
Какво се предлага в момента? Засега официалното предложение клони към втория вариант. Той предвижда:
Първо - трайно преместване на НХГ заедно с Етнографския институт и музей в сградата на техническия университет и изграждане на цялостен музеен комплекс, включващ и НГЧИ. Комплексът на практика приютява три типа колекции.
Второ: превръщането на Двореца в представителна сграда на президентската институция.
Аргументацията по отношение основното - промяната на местата на институтите, включително и по отношение функциите на двореца - се извършва в три направления:
- чисто културен аспект - представителност и усилване престижността на институтите посредством обединяването им в обща структура, създаване на ядро от "национални ценности" около храм-паметника "Александър Невски"; символичното значение на сградата на Двореца за българската история, необходимост от разполагането на знак на властта в централната част на града; "уеднаквяване" на символизацията на институциите спрямо европейските страни и т.н.;
- финансов - обвързване на промените с очаквани постъпления - изгодна продажба на крилото на президентството на чужда компания и влагане на средствата в строеж, засега неизяснен като функция и ориентация;
- политико-управленски - създаване на лобита и защита на основните административни предложения посредством тях.
Доколкото културната проблематика, свързана със символите и значението им в урбанистиката и по-специално софийската, е твърде пространна тема (тя заслужава отделна дискусия, която следва да бъде проведена), а лобитата не предлагат нищо смислено, засега ще коментирам преди всичко въпроса с административно-финансовите измерения на аргументацията. На пръв поглед тя дава надежди за реализиране на предложения вариант. Очевидно е, че продажбата на президентското крило ще донесе немалко средства, които биха могли да се вложат в някакво строителство. Въпросът е в какво, защото преместването на една институция не е лесна работа. В случая с НХГ обемът работа е огромен и твърде утежнен от задължителното изпълнение на множество процедури. Преместването изисква много време, а самият институт не може да се смести къде да е. Повторното задвижване на механизма на пълноценно функциониране на института също ще отнеме много време. Независимо от всичко обаче, това сътресение рано или късно, независимо от характера на административното решение, ще сполети НХГ, защото не зависи от избора на вариант. (Такъв всъщност има, но той е свързан с рухването на двореца.)
Президенството не може да престане да функционира. Следователно остава Националната галерия... Добре, но дори да приемем, че тя престане да работи, изнесена където и да е, ремонтът (на двореца) също ще погълне време, през което самото президенство ще трябва да поеме роля, която никак не ми допада - тази на притеснен наемател, обитаващ вече продадена сграда... Пък и характерът на тези сделки е такъв, че те се проточват с години...
Описаното дотук, има за цел да подчертае нещо, което досега сякаш убягва от вниманието на всички, взели участие в дискусията: няма и не следва да се търси директна обвързаност между неясната и несигурна сделка с Шератон, от една страна, и бързата рокада на институциите от друга. Защо е важно да се подчертае това? Защото независимо от изхода на тази сделка, разположена в неясно бъдеще, необходимостта от огромно предварително капиталовложение, което да даде ход на каквито и да било промени, остава задължителна.
Така, ако сумираме отново, без никакво колебание можем да използваме формулировката, спомената в началото на статията - за ремонта на сградата на Техническия университет, хипотетично вместваща НХГ и Етнографския музей (вторият вариант), можем да кажем: това е скъпо начинание; превръщането му в галерия, отговаряща на съвременните изисквания - още по-скъпо. Твърдението, че сградата на МЕИ може бързо и лесно да бъде преустроена за нуждите на три различни музейни и галерийни експозиции, е фалшиво. Нейната солидност и здравина са обнадеждващи по отношение фактора дълготрайност, но същевременно са голям строителен проблем, особено когато става дума за специализирани функционални преустройства, свързани с високи изисквания. Към това трябва да добавим и големината - преимущество, широко рекламирано, което по отношение финансите обаче повдига цифрите на квадрат или на куб.
В момента и над двата варианта за мястото на НХГ, тегне бремето на:
- ограничения по отношение сградния фонд (изпуснато е цялото източно крило на бившия партиен дом);
- неяснота по отношение финансовото бреме, което и в двата варианта ще бъде твърде тежко;
- императивна необходимост от директно и непосредствено финансиране, без възможност то да бъде отложено във времето.
Именно тук трябва да се направи една дълга и премерена мисловна пауза. Тя трябва да бъде посветена на основните проблеми, свързани със съдбата на музейните колекции в София и специално НХГ. Следва да се премислят още веднъж без предварителни ограничения и предубеждения всички възможни варианти, включително най-комплицираните и малко вероятните. Необходимо е да се направи подробен инвентар на предлаганите промени и съответните алтернативи: повторно оглеждане и осмисляне на сградния фонд, търсене на допълнителни ресурси; последователен разчет и подредба на основните операции по преместването (преместванията). Ако наистина надделее схващането за окончателната раздяла на Националната галерия с двореца, ще трябва да се изгради една нова галерия независимо как ще бъде назована тя; това е и по-скъпия вариант. Превръщането на двореца в съвременна галерия също е много скъпо, но при него предварителните възможностите за маневри все още не са проиграни (визирам бившия партиен дом). И двата варианта обаче изискват един съдбовен избор. Едната от възможностите на този избор отхвърлям категорично и изцяло, независимо че е вероятна. Това е изборът на нескопосания кърпеж - полвинчат, недостатъчен и неудобен, жалък като начин на мислене, подъл по отношение на бъдещето.
Другата възможност е по-трудна, но в крайна сметка по-евтина; тя е престижна, перспективна и дълговечна, изпълнена със самочувствие и респект към националното богатство. Същността на тази възможност е в търсенето на възможно най-доброто (не най-голямото) и съвременно в тази област, целенасоченото му преследване и изпълнение. Така че основният проблем е: в състояние ли сме в момента да обезпечим (като общ национален потенциал, включващ и финансите) реализацията на подобна цел в разумни срокове? Този въпрос има и други подразделения: започването на проект (независимо какъв вариант) с такива мащаби не отваря ли втори твърде тежък финансов фронт (първият е НИМ), който в един момент да остави задълго столицата без нито един значим действуващ музей и галерия.
Накрая се връщам отново към основанията за тази публикация. Тя е посветена на въпроси, които звучат като предварителни, но в момента дискусията коментира проблеми, свързани с конкретните измерения на бъдещите преустройства, т.е. все едно, че вече всичко е решено. Радушен прием намира и идеята да се реализира едно архитектурно намерение, създадено преди повече от 15 години. Всеки, който малко разбира от музейна работа, познава подобни институти или е работил в Галерията за чуждестранно изкуство, знае, че по отношение интериор, инфраструктури и функционалност тази галерия е отдалечена на светлинни години от съвременните разбирания за подобен род съоръжения. Не е необходимо тази отдалеченост да бъде подчертана от един още по-голям архитектурен обем, изчертан любителски, пък макар и без пари.
Ето защо нека отново да премерим и оценим реално мащаба, значимостта и последствията на предстоящите решения. Що се отнася до културните измерения на тези проблеми, това е предмет на друг и може би следващ коментар.

София, 21.02.1999 г.
Борис Данаилов
















Националната
художествена
галерия
и нейните
проблеми