И я въздигна до изкуство

Нова година Националната художествена галерия посрещна с голяма ретроспективна изложба, посветена на 120-годишнината от рождението на Александър Божинов. Несъмнено колоритната фигура на известния от миналото ни художник карикатурист, неговият живот и творчество са били и остават обект на интерес от страна на тогавашното и сегашно общество.
Но кой е все пак Александър Божинов? Карикатурист, журналист, график, живописец, акварелист, сценограф, илюстратор, оформител на книги, критик, редактор, портретист, пейзажист, създател на сатирична пластика, дописен член на БАН, стенописец, писател!!!
Идейният център на експозицията показва този неповторим художник като личност в активен диалог с художници, писатели, архитекти, лекари, т. е. с почти цялата млада следосвобожденска интелигенция. Портретите, рисунките и шаржовете на самия Александър Божинов от неговите колеги Константин Щръкелов, Елисавета Консулова-Вазова, Руска Маринова, Петър Морозов, Борис Денев и други ни представят една динамична, бързо реагираща на събития и явления личност, с нестихващо чувство за хумор.
Началото е 1896 г., когато в Държавното рисувално училище при извънреден прием е приет за студент свищовлията Александър Божинов. На страниците на скицника се появяват вече маститите учители Атанас Митов, Борис Шац, Ярослав Вешин, Иван Мърквичка. Ей така - леко непретенциозно професорите от ДРУ започват да се "разхождат" по белите листа, но огледани отвсякъде с любопитство и добронамерен хумор.
Оставяме централната зала с класическия репрезентативен портрет на Александър Божинов, нарисуван от Елисавета Консулова-Вазова (масло), и потъваме в паноптикума на едно авторово творческо почти столетие. Любопитни са шаржовете и рисунките на новообразувалия се интелектуален елит, носещ духовната атмосфера на различни европейски школи. Сред тях са д-р Кръстев, Кирил Христов, Иван Ангелов, Александър Балабанов, Елин Пелин, Елисавета Консулова-Вазова и др.
В сатиричните рисунки и карикатури от първото десетилетие на века Александър Божинов, както и останалите карикатуристи, между които е и неговият състудент от Държавното рисувално училище и колега от катадневника "Вечерна поща" (1901 - 1905) Иван Славов - търпят влияние от френската, руската и най-вече немската карикатура в лицето на Гулбрансон и неговата своеобразна антикизираща линия и задъхващия декоративизъм около кръга на списание "Simplicissimus". Все още линията на Александър Божинов е по-скоро нервна, лабилна, търсеща главно ефект чрез драстична, а не пластическа деформация.
Второто десетилетие на века "ражда" познатия ни вече божиновски слог на линията, гъвкава и танцуваща, линия, организираща по-здрава рисунка. За разлика от първото десетилетие, където властва главно хиперболизацията, изразена чрез деформацията като пластичен способ за сатирична типизация, сега (20-те години на века) в произведенията си Божинов прилага една стилна "фигура" на пластически подходи, а именно комбинацията от пластическа деформация (хипербола) и елементи на гротеската. И хиперболата, и гротеската в пластичните си изражения са висока степен на сатирична типизация. В акварелните сатирични рисунки петно и "пееща" линия организират една по-четлива конструкция и по-задълбочен поглед към същностно хумористичното.
В следващия салон ни посреща Александър Божинов - живописецът. Природата и жената - един енигматичен взор на художника съзерцател. Спираме се там, където е спрял и художникът - пред Елисавета Консулова-Вазова. В "часа на синята мъгла" едно женско, топло присъствие, докоснато от оскъдните контрасти на бялото и тъмния картон. Художничката е нарисувана пред статива, годината е 1913.
Пейзажите, натюрмортите, портретите, градските пейзажи, фигуралните композиции на места като че ли са видени през призмата на различните, свободно владени от художника модни живописни стилистики. Освен различни стилови похвати можем да видим една и съща идея, звучаща в различната оркестрация на разнообразните изобразителни техники.
Александър Божинов свободно минава и през запазената акварелна пейзажна "зона" на Константин Щъркелов. Пленерният миг се разтваря в акварелните нюанси на Божиновата четка в една почти универсална импресионистичност.
"Отдавна" в следващата зала ни чака Александър Божинов - приложникът, с илюстрации и оформления на книги: "Златна книга за нашите деца", "Азбука на малките", авторската книга "Злободневки", "Великден" на Дора Габе. Усетът за стилизираща, ясна и звучна линия, търсенето на най-типологично близкия до детското съзнание образ, персонификация на доброто и злото и всичко това, потопено в багрена фолклорност, правят рисунките занимателни и най-главното - запомнящи се. Любимите за тогавашните карикатуристи герои от разказите на Елин Пелин Пижо и Пендо ще го вълнуват до края и не само в полето на карикатурата, но и на живописното платно.
В изложбата най-много като че ли присъстват дружеските шаржове ("Шаляпин в София", 1934 г., Никола Танев - художник, завърнал се от Норвегия (1937), Балабанов, Елин Пелин и много други). Самостоятелни шаржови портрети или колажно развити фигурални композиции показват живота на млада България. Умението с пестеливи изразни средства да се предаде физиономичната характеристика на съответната личност е едно от необходимите условия за създаването на шаржа. По-важното е да бъде показана, макар и в наивен вид, като закачка, добрата доминанта в човешката психика. Вицът не води до отрицание, до присъда. Тук т. нар. пластическа деформация (хипербола) се разгъва в контекста на изключително позитивните психо-физиономични дадености.
На въпроса какво е мястото на Александър Божинов в културната ни история нека се опитаме да отговорим, като цитираме друга личност от миналото ни - изкуствоведа Атанас Стойков, който в книгата си "Българската карикатура" (1970 г.) ще напише може би най-точната оценка за Александър Божинов: "Несъмнено най-голямата заслуга на Александър Божинов е, че съумя да издигне българската карикатура до изкуство, при това до едно истинско голямо изкуство."

Галина Цонева















Като се посветих на изкуството, а главно на карикатурата, не изпуснах нито минута да мисля, че макар да служа на един жанр, който у нас не е признат за голямо изкуство, аз съм длъжен да го въздигна до изкуство, а не да го оставя да зрее като забавителна драскулка на всекидневния читател на вестника.
Александър Божинов,
Минали дни, София, 1958, с. 197