Рисувач на души
Разликите в творчеството на Божинов и Добринов са очевидни. Божинов чрез своите карикатури в печата се интересува главно от текущата политика, а неговият ученик се заглежда повече в лицата от културния живот. И така разработва нова страна на карикатурата като вид изкуство в България - портретния шарж. Удивително е неговото постоянство в това направление - стотици образи на писатели, художници, музиканти, певци, критици, търговци, индустриалци, банкери, политици, дипломати, общественици, учени. Кого ли не е рисувал Добринов? Подобно на чувствителен барометър той отбелязва с шарж идването на нова и интересна личност в България, а при своите продължителни престои в чужбина рисува интелектуалния елит на съответната страна. Такива "разрези" на обществено-културното пространство от 20-те и 30-те години той прави в Чехословакия (1927-1932), Италия (1932-1933) и Полша (1937). Навсякъде е приеман с овации - отзиви за неговото изкуство излизат в най-значимите чуждестранни вестници. Шаржовете му са забавни, но могат да бъдат и много саркастични. Не може да се каже, че той ласкае "бо монд"-а със своите творби. Повечето от тях са безпощадни - не крият бръчките, опадалите коси, подчертават яркото червило по устните на дамите или очилата на силно късогледи господа. С една дума, те регистрират следите на времето и некрасивите характерности, "изваяни от природата", но не се задоволяват само с хиперболизиране на външните дадености. За подсилването на определени черти не е достатъчно моделите да ги притежават. Необходимо е нещо повече - те да са израз на психиката, характера, професията на портретирания.
Най-добрите шаржове на художника са онези, които зрителят раз/познава, защото "четенето" на шаржа започва много преди неговото визуално съзерцаване и включва познанието за едно неповторимо време - времето на онзи бурен културен живот от 20-те и 30-те години, прочут с многото си индивидуалности. Той е представен чрез лица във фас, в три-четвърти, но най-често в профил, иронично-патетични, добродушно-героични, рисувани винаги със съзнание за тяхната стойност, за тяхното място в обществото. Може би затова отсъства злобната гротеска. Добринов уважава своите модели. Деформирането спира до "границата на жестокостта", както пише един проницателен полски критик. Неговите шаржове са преобърнати портрети - портрети на душата, психоанализ на характера чрез перо и четка. Вероятно на всеки от моделите му е било любопитно да надникне в огледалото на своя шарж, за да види своя непознат Дориановски портрет. Това е едната, личната страна на въпроса, другата сигурно е била приятното чувство да имаш шарж от Добринов, да си избран и увековечен от него. Не е проява на суетност обаче възторжено да напишеш едно искрено "Браво!" на своя шарж, когато си гений като Шаляпин. Това е дълбоко самопознание и притежаване на рядкото качество "самоирония", което единствено може да роди подобна спонтанно възникнала похвала.
Добринов усложнява задачите си, портретирайки в големи като мащаб карикатурни композиции членовете на видни столични клубове, дружества и кафенета. Най-добра от серията е събирателен шарж на кафене "Цар Освободител", където представя всичките си рисувани модели заедно - едно документално свидетелство за предпочитанията на приятелските и естетически кръгове, посещавали някога това прочуто и отдавна несъществуващо заведение. "Географската карта" на личностите в българското културно ежедневие от 20-те и 30-те години е твърде суховата и рационално конструирана, но целта й е чисто познавателна. Можем да я сравним с диорамата на учителя Божинов, рисувана около 1910 г. Тогава обаче елитите са други, жанрът на шаржа е още в пелени, но достига завидни успехи и шумна слава. Поставя се началото на една традиция в българската карикатура, която се оказва много обичана и от художници, и от публика. Приемственост има както между учителя и ученика в осъзнаването на значимостта на българския интелектуалец, така и в обществото на духа. То си има "осветен храм" и в него мирно съжителстват по масите личности, които не могат да се понасят по страниците на вестниците. И това си е особеност на онази българска култура - патриархална в търпимостта си, но същевременно европейска в нагласата си за отглеждане на инвидуалности.
Силата на тази култура трудно и бавно се огъва пред изпитания като затвори, изселвания, гонения и закъснели реабилитации. Малко са доказателствата за нейната съпротива, особено тези от визуален характер. Те все още не са изследвани, не са оценени, пропускани са в прочита на българското изкуство. В затвора попадат "буржоазните художници и писатели" - Константин Щъркелов, Никола Танев, Райко Алексиев, Димитър Талев, Дамян Калфов и карикатуристите Александър Божинов, Александър Добринов, Константин Каменов. Именно карикатуристите не губят присъствие на духа. За повечето художници в затвора енергията на творчеството сякаш е угаснала - правят бегли скици с молив, които са далеч от предходните им постижения. Разбираемо е. Стресът за дълго ще откаже някои от рисуването, хвърляйки ги в жестока депресия, от която няма измъкване. Но не и Добринов. Затворническите рисунки са начало на нов период, наситен с драматичност и тъга. Те не са обикновени скици, а завършени силни творби, но за тях нищо не сме знаели. Бих ги нарекла шедьоври на съпротивата срещу тоталитаризма - не толкова политическа антитеза на пролетарското изкуство, колкото на неговия ялов натурализъм.
"Скритият" доскоро от публиката Добринов ще видим в сатиричните рисунки, които надхвърлят повърхностното поведение на злободневната карикатура - те са философски размисли с молив и четка, с акварел, темпера или масло. Увеличената като мащаб сатирична рисунка придобива други жанрови и съдържателни измерения - тези на сатиричната живописна или графична картина. Въображението в нея е необезпокоявано, с метафорите и символиката Добринов гони злото от душата си, като го представя върху листа в отблъскващите образи на задушаващото със своето политическо коварство и чудовищна жестокост военно време - "Крокодилски сълзи", "Златният телец"(1940). Връзката с по-късните затворнически рисунки е очевидна - хуманистичният патос е еднакъв, защото времето не се е променило.
Трудно е да се определи Добриновият стил. Той започва още от уроците по масов сецесион на неговия приятел и колега Божинов, от сътрудничеството през 20-те години в късния "Българан", както и в други вестници и списания. Продължава във Виена, където Добринов следва в прочутото "Училище за приложни изкуства"(1921-1923) - като все така виртуозно повтаря чуждите открития и дори е безличен в лутанията си. А после някак изведнъж художникът намира себе си - може би в Прага, където урежда шест самостоятелни изложби. В шаржовете му откриваме реминисценции от японското изкуство: във внимателното изрисуване на детайла, комбиниран със следите на четката, потопена в чернен туш, и в лаконичността на изразните средства. Усещат се някои конструктивистки и дори сюрреалистични ефекти като изрязания остър контур и защрихована светлосянка, която обгръща много модерно формите и бяга от академичния маниер. Но това е само полъх, въпреки отделни изненадващи работи. Колоритът не е без значение за цялостното графично по природата си въздействие на творбите. С непринудена елегантност линия, щрих и петно са в неподражем синхрон и хармония. Детайлът "закача" погледа точно там, където трябва. За да стигнем до затворническите рисунки с цветни моливи - синтез на всичко научено и практикувано дотогава, но брутално лишено от радостта на живота. Сякаш едно скрито научнообективно наблюдение върху поведението ... не на мишки в капан, а на нашите най-прочути, най-харесвани, най-купувани художници, писатели, учени в затвора. Реакциите им са твърде различни и точно тях изследва Добринов, за да пресъздаде многоликия образ на страха, който прави жалък човека в битовите му унижения, но го възвисява в духовните му стремления. "Не съм виновен", ще напише с болка Добринов на един свой автопортрет от затвора, но и без да го пише, този спонтанен вик се чете във всички затворнически рисунки. Отново се прокрадват сюрреалистични нотки - в атмосферата на килиите, в гротескността на някои състояния, в натрапчивата предметност на реалното, загубило първоначалното си значение. Абсурдна е и ситуацията, в която се намират тези необикновени за нашата изстрадала култура хора.
Изтерзан от годините на духовно и физическо остракиране, художникът трудно се включва в "социалистическата действителност". Няколкото шаржа на артисти и културни дейци, публикувани във вестниците, са блед спомен за неговите постижения от 30-те години. А карикатурата - най-актуалното за събитията на деня изкуство, е поставена задълго в усмирителната риза на новата власт.
Изложбата в СГХГ е съпътствана от задълбочен и изчерпателен каталог. Пламенно, вълнуващо, пристрастно, но с убедителни доказателства текстът на изкуствоведката Аделина Филева - всъщност първата монография за Добринов! - ни убеждава в достойнствата на неговото изкуство. Освен че популяризира забравеното име на един наистина добър художник, тя изчиства някои неправомерни наслоявания и заблуди. Така бавно, с огромни закъснения, стъпка по стъпка преоткриваме житейски съдби и творчества, опазени от любящи наследници и далновидни галеристи, за да осветим сенчестата страна на българското изкуство.

Милена Георгиева