Мое някакво пространство

През октомври 1998 г. проф. Величко Минеков навърши 70 години. Юбилеят бе отбелязан с ретроспективна изложба в ХГ Пазарджик. Част от нея ще бъде представена в началото на април т.г. в галерия "Райко Алексиев" в София.

- Ще ви разкажа една случка от началото на 90-те години. С Яра Бубнова трябваше да бъдем куратори на изложбата "Ориентири в абстрактното", но така и не се разбрахме с ръководството на СБХ и от концепцията ни взеха само заглавието. В хода на обсъжданията обаче една художничка настояваше да поканим видни имена, които имали "30 години трудов стаж в абстракцията". На въпроса "Кой например?", тя отговори: "Ами ето, Величко Минеков направи две абстрактни скулптури през 60-те години". Тази случка, въпреки (или поради) нелепата формулировка за трудовия стаж, ми напомни няколко неща. Първо, че съм виждала като студентка тези ваши работи, но някак си не съм ги запомнила. Защото в съзнанието на моето, тогава младо, поколение името ви по обясними причини се свързваше главно с монументалните ви работи и с портретите на семейство Живкови. После в по-общ план си дадох сметка, че когато става дума за "разчупване каноните на социалистическия реализъм", за "новаторите от 60-те" и дори за "Априлското поколение", най-често се има предвид живописта. Там влиянията на Сезан - директно или чрез "Новите" от 30-те, навлизането на абстракцията, от една страна, и на съветския монументален стил, от друга, са повече или по-малко изследвани. А после идва фраза от типа: "Подобни процеси протичат и в скулптурата...", и се изброяват имена. Ясно е, че тази фраза нищо не казва. Затова ми се иска чрез вашия личен опит да хвърлим малко светлина върху процесите в скулптурата от 60-те години. Например как вие стигнахте до абстракцията?
- Да видим откъде да започнем. Може би от началото. Бях на 14 години и за първи път пипнах глина. Сестрата на големия пазарджишки и български художник Георги Машев - Ана Машева, която ни преподаваше по рисуване, се спря до мен. Вероятно съм й направил впечатление с това, което правя: едно дете, което проси, с каскетче - не мога да го забравя - седнало, свито, с протегната ръка. Попита ме друг път работил ли съм с глина. Аз отговорих - не. Бях развълнуван, че съм направил някакво впечатление на учителката. Не бях от добрите ученици и ми беше много странно. Тя ми каза: упражнявайте се, това ви допада. По-късно разбрах, че "това" нещо се казва скулптура. Беше едно невероятно преживяване. Разбрах, че освен четенето и смятането, което се учи в училище, има нещо, което се прави, без да се чете. Разбрах, че то е мое някакво пространство, защото усещах, че съм сръчен и ми е много приятно като мачкам глина. От другия ден започнах и реших себе си - даже без да искам.
За една година напълних стаята си с какви ли не животинки, след две години стигнах и до портрети на мои приятели. Започнах психически да се подготвям за академията. По това време моята братовчедка Златка Дъбова беше вече в София и аз я разпитвах. Година преди да завърша гимназията учителят ми по рисуване Стоян Василев ме доведе в ателието на проф. Андрей Николов. Каза му: "Г-н Николов, това момче има желание да учи скулптура при вас. Добро момче е, ако може да идва да ви помага". Той каза: "Като завърши гимназия, да дойде". Отидох. Даде ми една глава за изпит, на третия ден я видя - беше малко пийнал, седнахме на едно легло в ателието, в което вече живеех (предишният помощник бе убит от бомба и кооперацията до ателието беше разрушена) - и ми каза: "Оставаш, имаш данни". И така живяхме заедно 10 години.
На другата година кандидатствах в Академията. Бях приет на 6-то място от 16. Като проверявах резултатите, видях, че съм задраскан с червен молив в списъка. Попитах Сарджев защо съм задраскан, а той ми каза, че за мен няма сведения от Пазарджик. Разплаках се, отидох при бай Андрей и му разказах всичко. Аз кандидатствах при проф. Марко Марков, а той също бе ученик на Андрей Николов. "Марков, гарантирам за момчето, сведения ще дойдат - моля ти се, гарантирай и ти". След една седмица се получи писмо, че мога да се запиша като редовен студент.
- Става дума за 1948 г. - сведения от какъв характер са изисквали за вас?
- Това бяха политически сведения - без тях не можеше да учиш. Баща ми имаше мелница, която беше национализирана, така че аз бях нещо като буржоазно момче. Тогава за първи път ме "изтърваха" и започнах да уча. А накрая отново трябваше да идват двама приятели, членове на БКП - Никола Борисов и Димо Аргиров, и да гарантират за мен, за да си получа дипломата. Те сега бяха на изложбата ми в Пазарджих и говориха за детските ни години. В академията две години учих при Марко Марков - курсът се разпадна по някакви причини и проф. Далчев ме прие в неговия курс от същата година. Но още при проф. Марков нещата бяха тръгнали по малко по-друг начин. За първи път ставаше дума за конструктивен план - че глината не се маже, а се засича, извежда, структурира в характер и баланс. Оттук започна т.нар. мислене за структурно търсене и правене на етюда. Усещах, че ми допада структурата, че тя е остра, има засичане, има пространство - аз тези неща интуитивно ги разбирах, но не бях подготвен за тях. Бях трета година, и то вече при Далчев, когато успях да направя един етюд. Върнах се в ателието и бай Андрей ме попита: "Защо си посинял?". Аз нищо не казах. Реших, че по този начин трябва да работя отсега нататък, но не знаех как съм стигнал дотук и умирах от страх, че ще забравя това, през което минах. Разбрах, че съм открил нещичко друго в етюда.
- Далчев, предполагам, ви е поощрил в новата насока.
- Далчев беше изключителен професионалист, много етичен, един от най-интелигентните художници и скулптори и в моето време, и досега. С него се разбирахме много лесно и веднъж той ми каза: "Ти си доста напред в някои неща - един ден ще ти покажа как се завършва форма". Усещах, че ми отделя малко повече внимание, за което му бях безкрайно благодарен. Не знам дали е удобно да го споделям, но накрая пред моята дипломна работа той каза думи, които не мога да забравя: "Това е работата на Величко Минеков. И в живота малцина ще бъдат тези, които ще му съперничат". Дипломната ми работа - "Бегачът", поставиха пред стадиона; сега я няма - беше счупена и открадната заради бронза.
- Кога?
- Преди 7-8 години. Първата ми свободна работа след академията беше фигура на Спартак - вълнуваше ме неговият образ, бях прочел една-две книжки за него и най-вече, че е тракиец, защото и аз съм такъв. Направих я и разбрах, че в нея има все още много академия, много етюд. Вълнуваше ме нещо друго, по-земно, по-тежко и по-силно. И попаднах на т.нар. теми от моето село. Първо направих права селянка от гранит - в момента е в Националната галерия. За първата младежка изложба направих гранитна фигура в естествена големина, "Почивка" - тогава ми дадоха първа награда. Също е в НХГ. На следващата година направих още две фигури в гранит в естествена големина: "Майка" и "Жажда" (тя седи и сега пред Градската галерия). Следващата фигура направих за обща художествена изложба "23-та година", гранит - паднала фигура, в доста свободна форма, едра. Вечерта преди откриването на изложбата мина министърът на културата Петър Вутов и я изхвърли като формалистична - това ми беше първото отпадане от изложба. После редовно участвах в почти всички ОХИ и получих още награди...
- Кога приблизително ви обявиха за формалист?
- Около 1960-та година. След това направих отново работа на тракийска тема - "Орфей". После реших да участвам в конкурса за паметник на Априлското въстание в Панагюрище. Спечелих първа награда (може би за първи път се даваше първа награда на конкурс - обикновено се даваха втори, за да се доработва проектът). След журито, още вечерта, Владимир Гоев - той отговаряше за скулптурата и за конкурса, и беше член на журито - доведе министър Вутов и работата отпадна като "футуристична". После за същия паметник имаше още конкурси, отново участвах и накрая направих "Конницата" и "Клетвата" - останалото беше направено от мои колеги.
По това време се обяви конкурс за новата Централна гара. Спечелих го и ми беше възложен монументът пред гарата, който трябваше да стане само за една година. Може би това беше първият монумент в едно вече съвременно пластично мислене.
- Но това е вече 73-74-та година. А кога престанахте да чувате обвинения във формализъм? Връщам ви към тях, защото ми е интересно дали в 60-те у нас има наистина някакъв прелом във възгледите за изкуството, който е осъзнат във времето си, или той е по-скоро създадена впоследствие митология?
- Не, не е митология. В сп. "Септември" поискаха от мен скици от това, което правя. Беше около 1969 г. И те дигнаха голяма патардия. Пак тогава излезе и статия във в. "Народна култура" (Спас Гергов, "Безобразно и... безобразно", бр. 16/19.04.1969 - бел.ред.). В Художествената академия се направи партийно събрание за моя формалистичен възглед. Имаше колеги, които се изказаха и положително за мен - Мара Цончева и Венко Колев. Всички останали бяха против. Аз им отговорих, че не съм дошъл да ставам професор в Академията (тогава бях асистент, т.е. преподавател), но нямат право да ме ликвидират като човек от занаята. На излизане от събранието видях много голяма тумба в коридора; попитаха ме: "Величко, какво става?". Отговорих им: "Ако не сте били на фашистки съд, аз бях". Явно не съм си давал сметка в какво време живея и какво може да ми се случи след това изказване. После се проведоха още няколко събрания по същия въпрос. Казаха, че трябва да се извиня публично за това, което съм направил, като дам известни изявления в пресата. Отговорих им, че това е тяхна работа, а не моя. След няколко седмици, една вечер, както си седях в ателието, дойде Любо Левчев на гости с Людмила Живкова. Той й каза: "Ето това е формалистът Величко Минеков". Поискаха да направя снимки на всичко, което съм правил досега, и да им ги дам за информация някъде "нагоре". "Там" е било взето решение всичко да приключи дотук.
По същото време една вечер бях на гости на проф. Дечко Узунов, с когото ни свързваше някакво особено приятелство. Запалихме по цигара и той ми каза: "Величко, едно време мене ме гълчаха и после ме направиха ректор. Следващият ректор си ти". Не знам дали бай Дечко беше учил при Ванга, но позна. На следващата година ме извикаха и ми казаха, че са решили да ме направят ректор. "Искаш, не искаш - има решение", казваха тогава. И така станах ректор - много сложен занаят, по-сложен от скулптурата.
- Промените в скулптурата през 60-те и преодоляването на соцреализма като че ли настъпват по-късно, отколкото в живописта...
- По това време въобще започнаха да се разграждат нещата около соцреализма. Става дума за общ процес, в който участваха много колеги с нови възгледи, с художнически риск. Атмосферата беше такава - не може да се говори за избързване или забавяне. Просто това идваше като необходимост на времето. Пловдивските художници вече тръгваха - бяхме приятели, заедно вървяхме с Иван Кирков, Слона, Митьо Киров... В скулптурата - Галин Малакчиев, Крум Дамянов, Валентин Старчев... Голямо беше значението на Стоян Сотиров като председател на Съюза на художниците за атмосферата, която създаде като предпоставка за това разграждане. И както тогава казваше бай Дечко, "дайте да направим тоя соцреализъм, че да си рисуваме като по-рано". Тогава Людмила още не беше никъде. Спомням си, че след като дадох снимките за разглеждане, една вечер тя дойде в ателието и ми каза: "Изпратих баща ми за Берлин на аерогарата. Каза да мина покрай тебе и повече за нищо да не се притесняваш. Гледай си работата." Шофьорът я чакаше и замина.
- Мисля, че времето на Людмила Живкова тепърва ще се оценява.
- Тя беше първият предвестник на новото в нашата култура - някак тя пое атмосферата на Стоян Сотиров заедно с новите ръководства на Съюза на художниците. Когато почина Мара Малеева-Живкова, Людмила ми възложи да й направя надгробен паметник. Семейството остана доволно от него. По-късно и Людмила Живкова си отиде. Извикаха ме в ЦК и Милко Балев ми каза: "Величко, тъй като предстои годишнина на Людмила, има решение да се направи паметник. Решихме на теб да го възложим". Така направих и нейния паметник. За мен обаче най-хубавият от надгробните паметници, които съм правил, е портретният торс на големия актьор Любомир Кабакчиев. По-късно решиха да се направят паметници и на личности от ЦК, които са три пъти герои на социалистическия труд. Не знам по какъв начин - някой вероятно е искал да се подмаже, но се взе решение да се направи паметник и на още един герой - в Правец. Предстоеше посещение на Брежнев в България. Тогава на мен ми беше възложен паметникът на Тодор Живков, а на Валентин Старчев - паметникът на Брежнев, който беше в градината на Съветската армия. Жалко, че не остана - беше много хубав портрет, с историческо значение...
- Е, надявам се, че някъде се пази, най-малкото защото това са паметници, свидетелстващи за времето. Но как се стигна до махането на тези паметници? Те някак изведнъж изчезнаха, без някой да обясни на обществото... Да де, тогава въобще не се даваха обяснения.
- Просто дойде времето на Горбачов. Изглежда някои все пак интелигентни хора бяха подсказали, че при посещението в Правец на Горбачов няма да му е приятно да види паметник на домакина си. Извикаха ме в ЦК и ми казаха, че Тодор Живков е решил паметникът да се свали. Поканиха ме да отида да го демонтирам. Отказах: "Аз ги правя паметниците, но не ги развалям. Това е ваша работа".
- И "те" я свършиха, разбира се. Но какви са впечатленията ви от Тодор Живков?
- За този човек мога да кажа следното - той е част от нашето историческо време. Аз обичам историята, чета много, но не е моя работа да давам оценки за нея. И все пак - исторически ние ликвидирахме Стамболов и Стамболийски, взривихме гроба на цар Борис. Може би сме израстнали малко като морал, за да не ликвидираме по същия начин и Тодор Живков. Помня, веднъж лично ме извика в ЦК, попита ме дали пия кафе и боза. Защото, каза той, "ние тука пием и боза". Казах му, че пия боза още от дете, а той продължи: "Абе, другарю Минеков, абе ти си имал много приятели! Всички дойдоха да ми кажат, че от тебе ректор не става. А ние проверихме и се оказа, че от всички ректори за тебе има най-малко оплаквания." На излизане му благодарих, а той ми каза: "Да си благодариш на ръцете". После в Пловдив, когато откриха паметника на Съединението (доста хора и днес не знаят кой го е правил, и от 1985 г. досега не съм поканен на нито едно тържество като автор), той даде много добра оценка.
Да, с Горбачов навлязохме в ново историческо време. По една случайност аз съм част от няколко исторически епохи. На 9 септември посрещах партизани. Преди това на площада в центъра на Пазарджик имаше ковчези с извадени от Марица тела на около 10-12 момчета и момичета ремсисти. Идеалисти, жертвали се за някаква идея - вярвали са, че се жертват за нещо по-красиво. След 9-ти по Марица пак тръгнаха трупове - виждахме ги, когато ходехме за риба. Бяхме още деца и нямахме оценка за политически събития и революции. Но виждахме, че отново стават страшни неща: новото време вземаше своите жертви. Добре, че горбачовата революция мина по-леко, без трупове преди и след нея. Дано вече като нация сме поумнели - можем отново да станем малко по-етичен и културен народ, "имаме шанс", както казват.
- А имаме ли шанс в изкуството днес?
- Жалко, че в културно отношение много ценности отново не бяха оценени, някои бяха забравени или погребани. Напоследък изпитах едно страшно разочарование на обща художествена изложба по скулптура, в която бях поканен юбилейно да присъствам с повече неща. Не беше откупена нито една фигурка на млад автор - поне за кураж. И така не може. Като че ли Съюзът на художниците отново е забравен тотално. Дали той трябва да бъде ликвидиран и да останат групировки, отново групировките "ние" по списък, а останалите ги няма. Кой определя тези "ние", все още не мога да си обясня. Но така не би могло - да се затрие една пластична култура за 50 години, в която имаше и много постижения, и традиции...
- Времето ни е сложно за всички, включително и за членовете на СБХ. Казвам "членовете", защото не всички са еднакво талантливи... - И еднакво енергични.
- Точно така, не всички могат да се впишат в условията на хаотичен пазар, когато няма държавно субсидиране, когато всеки се продава сам. Затова и казах, че времето на Людмила Живкова тепърва ще се оценява - засега то предизвиква по-скоро носталгия по осигурения живот на художника при държавата - отзивчив меценат. Насъщните трудности отместват на заден план важни исторически въпроси: например този за липсата на ъндърграунд в българското следвоенно изкуство, за ограниченото новаторство през 60-те, за затварянето на художествения живот през 70-те и т.н. Ето, Людмила Живкова навремето е давала възможности...
- Не става въпрос за носталгия. Нейното присъствие се чувстваше, създаваше атмосфера в Съюза на художниците - имаше контрактации, направиха се жилища на художниците, художествени галерии - няма окръжен град без галерия, изложби... По нейно искане беше направена галерията за чуждестранно изкуство към "Св. св. Кирил и Методий". И отпусна пари за всичко, което е събрано в нея... След като създаваме ново поколение художници и в момента държавата отпуска средства за обучението им, трябва да се намери начин да се помогне на тези млади хора да оцелеят. Защото след академията - особено в този момент - е много страшно и сложно.
- Всички сме съгласни, че държавата трябва да подпомага развитието на изкуството. Но изискванията към нея трябва да се поставят по-ясно и по-конкретно.
- Аз бих предложил отново след първите години на обучение да се отпускат контрактации за изложби от комисии - поне талантливите, които имат възможности за развитие, да оцелеят. И в момента се прави по нещо, но не е достатъчно.
- Но кой конкретно трябва да го прави?
- На първо място - Министерство на културата, СБХ и останалите съюзи. Надявам се, че новото историческо време ще намери начините. Вярно е, че за няколко години не могат да се натрупат стойности и социална необходимост за развитие, но така или иначе - дано времето да работи за нас.
И накрая едно благодарство: на общинското ръководство в Пазарджик, специално отдел "Култура", които направиха много за мен - преди и сега: там се съхраняват почти всички мои неща, които като бройка са около 120 пластики, 100 малки пластики и 22 фигури на площада пред галерията, и около 150 рисунки, всички създадени за период от 50 години. И най-вече съм благодарен, че дядо Господ ми даде добра булка, която ми роди две деца, имам вече внуци, на които се радвам, и тя още ме търпи. Защото и аз не съм много лесен.

Диана Попова















Разговор
с Величко Минеков