Берлинале ’99
Последното за този век издание на Берлинале бе доминирано от събития, които поотместиха на по-заден план чисто кинематографичните факти. При това филмовата програма тази година бе твърде атрактивна и киноманите видяха не само предварително нашумели заглавия, но и откриха за себе си нови и интересни автори и творби. Но нещата в задкулисието на фестивала си бяха съвсем определено по-важни и съществени за бъдещето на Берлинале...
Огромният интерес към участието на федералния канцлер в церемонията по откриването на фестивала бе напълно оправдан. Все пак в половинвековната история на Берлинале това се случва за първи път. Присъствието на Герхард Шрьодер бе ясен знак за новите приоритети в културната политика на Германия. И за да смекчи може би категоричността на вероятните коментари по този повод, канцлерът използва познатия номер със "забравените очила": така той импровизира кратко и емоционално политическо послание, вместо да чете добре премислените дипломатически фрази и пожелания. Вестниците подхванаха тона на сензационното, но за по-прозорливите не останаха скрити стратегическите амбиции на Берлин в навечерието на новия век. Ако върнем лентата в началото на 90-те години, не можем да не си припомним амбициозния проект за възраждането на филмовия комплекс край Бабелсберг - днес това е най-голямото киностудио в Европа, съоръжено с всички екстри на модерната технология. А в контекста на дългосрочните планове постоянно раздухваното съперничество между Берлин и Кан изглежда като тактическа подготовка за атака. Между другото, тя започна преди две години, а завършекът й ще бъде догодина, когато юбилейното, 50-о поред издание на Берлинале ще се открие в модерния комплекс на Потсдамер плац. Той на практика и сега е готов да приема гости и прояви, но предстои изместването на фестивалната администрация, различните служби и дирекции, както и на Немската синематека. Така през 2000 година тук ще се оформи огромен кинематографичен център, кулминацията на чиято дейност ще бъде Берлинале. А в условията на обединена Европа средищното разположение на немската метрополия обещава множество предимства за един суперфестивал...
Впрочем, днес повече от всякога се виждат релефно силните и слабите страни на Берлинале. Несъмненото му предимство е в подчертано демократичния характер на фестивала - широката публика има пълен достъп до всички прожекции на филми, както и възможността да общува пряко с гостите. Бералинале предлага наистина богата филмова програма, разположена в множество секции с конкурсен или информационен характер. Тук присъства богатството на кинематографичния процес. Информационната система работи перфектно, организацията е точна и без сривове, публиката -ентусиазирана и с неоспорима филмова култура. Към недостатъците на Берлинале обикновено изтъкват не особено атрактивния период, през който се провежда, както и обстоятелството, че Берлин трудно може да издържи съперничеството на курорт от ранга на Кан по отношение запълването на свободното време. Но истинският недостатък на Берлинале е другаде - в липсата на голям пазар на филми. От години се правят усилия в тази посока, но Евромаркетът е бледо подобие на филмовия пазар в Кан, където присъстват всички производители, дистрибутори и посредници в бранша. Ако ръководството на Берлинале съумее да извлече предимствата, с които разполага, както и да преодолее отделните уязвими пунктове в цялостната си дейност, като че няма да има съществени пречки да се реализира отколешния блян на няколко поколения чевръсти и амбициозни администратори. Мориц де Хаделн, директорът на Берлинале през последните 20 години, има защо да е доволен от себе си. Започнал кариерата си в Берлин като компромисна фигура в сложна конфигурация от интереси, той успя във времето не само да оцелее, но и да се наложи в кризисните ситуации около фестивала и да го изведе в идния век като голямо кинематографично събитие.
Доказателствата за жизнеността на Берлинале могат да се открият и в 49-ото му издание. Силна и добре балансирана като тематика, жанрове и география конкурсна програма, много силна "Панорама", представяща най-интересното, най-нашумялото, най-дискутираното в актуалното кино, традиционно ориентирания към авангардните търсения "Форум", богати ретроспективи, детския фестивал, фестивала на гей и лесбо-филмите, видеофестивал - това са измеренията на наистина гигантска фестивална машина, произвеждаща буквално всяка минута събития. Статистиците дори изчислиха, че дневно се показват 56 заглавия... А при такъв избор вероятността да се пропусне нещо, което заслужава внимание, е повече от възможна. Но все пак традиционният интерес се фокусира към конкурсната програма, още повече, че тя завършва с раздаването на престижните грозновати берлински мечки.
Тази година наградите отидоха с много голяма степен на точност при филмите, които естествено изпъкнаха в състезанието. Журито, оглавявано от популярната и в Германия испанка Анхела Молина, но без големи имена от филмовия свят, съумя да прецени реалните кинематографични и художествени стойности на 22-та филма и да избегне твърде компромисни решения. Разбира се, компромиси имаше и според стандартите на международните фестивали, те бяха в полза на домакините - наградите за актьорско майсторство. Не се наемам да твърдя, че актьорите-лауреати на Берлинале '99 са посредствени, както и това, че тяхното изпълнение превъзхождаше множеството други силни актьорски изяви. Напротив, Мария Шрадер, Юлиане Кьолер и Михаел Гвиздек са украшения в немските конкурсни филми "Еме и Ягуар" и "Нощни създания", но една Гуинет Полтроу например ("Влюбеният Шекспир") съвсем не бе за пренебрегване. Но, както се казва, подобно решение е в рамките на допустимия реверанс към домакините, чието кино напоследък показва ясни признаци на подем.
В предварителните прогнози за бъдещия носител на "Златната мечка" обикновено се сочеха заглавията на няколкото наистина ярки американски филма. Ходът на конкурса потвърди предимствата им в сравнение с множеството амбициозни и нелишени от майсторство европейски продукции. "Тънката червена линия" на Терънс Малик заслужено застана на върха в тази наистина оспорвана класация. В известен смисъл спорейки с патоса на спийлбърговата сага "Спасяването на редник Райън", филмът на Малик разкрива другите измерения на войната: жестока реалност, която мачка отделната личност, лишава я от духовна опора и я превръща в жертва на безсмислено противопоставяне. Поразителна е визуалната мощ на филма, която разкрива не толкова техническите възможности на съвременното кино, колкото хоризонтите пред въображението на твореца. Другият голям фаворит, "Влюбеният Шекспир" на Джон Мейдън, получи "Сребърна мечка" за драматургия - отличие за блестящата сюжетна находка, включваща се успешно в съвременната линия за превръщане на творчеството и личността на великия драматург в култова тема за младото поколение. И Стивън Фриърс не остана без отличие - "Сребърна мечка" за режисьора на филма "Страната Хай Ло". Много скоро тези филми ще излязат и по нашите екрани и българският зрител ще може да прецени сам качествата им, затова намирам за излишно да се спирам специално на тях. По-любопитни се оказаха несполуките, особено тези, които се очакваха с огромен интерес. "Закуска за шампиони" на Алън Рудолф се оказа поредната илюстрация на простичката истина, че не всяка литература може да се превърне в кино. Или по-точно, прозата на Кърт Вонегът е "непреводима" за кино. Изключително амбициозният проект на Рудолф се разпада на статични епизоди - илюстрации, които просто убиват сарказма на Вонегът, мисловния обем на словото му. Независимо от блестящото присъствие на Брус Уилис и Ник Нолти, "Закуска за шампиони" разочарова с буквалността на метафорите и еднолинейността на разказа. Напразни са опитите на режисурата да преодолее драматургическата статика с ефектни постановъчни решения. За мен лично и "Ексистенц" на Дейвид Кроненбърг бе разочарование, независимо от "Сребърната мечка", която журито му присъди. Обяснявам си това решение с хипнотичното въздействие на името на този митологизиран творец, който в най-новата си работа не поднася нищо ново, а дори се връща към ранните си филми в търсенето на шоково въздействие. Съзнателното елементаризиране на филмовия език, използването на визуални клишета и търсения примитивизъм на изказа се превръщат в крайна сметка в естетически баласт, който затлачва и без това усложнената фабулна тъкан на филма.
В този план далеч по-свеж изглежда един на много места наивен в социалното си визионерство филм, като "Пътешествие към слънцето" на турската режисьорка Йесим Устаоглу. Дебютантката е овладяла уроците на неореализма в разкриването на обществена реалност, жестока към обикновения човек, но, поне на този етап, й липсва интуицията за големи художествени обобщения. "Последната песен на Мифуне" на Сьорен Краг-Якобсен (Специалната награда на журито) пък е отличен пример за успешното съвместяване на точни жизнени зарисовки с дълбокото проникване в драмата на съвременния човек. Групата "Догме 3", чийто идеолог и безспорен лидер е Ларс фон Трир, вече доста категорично претендира за водеща позиция в европейското кино. Естетическата й платформа подсказва, че датското кино уверено търси както собствената си идентичност, така и едно засилващо се влияние и място в общоевропейския кинематографичен процес.
Към приятните изненади на тазгодишното Берлинале отнасям и много топлия филм на Бертран Таверние "Всичко започва от днес", който за първи път от много години обедини мненията на журито и на ФИПРЕССИ. С една дума, европейското кино успя там, където е заложило на интересни човешки характери и точни наблюдения върху всекидневието. Липсва му, разбира се, според показаното на Берлинале, повече мащабност на внушенията, както и по-голяма способност да търси агресивно масовия зрител, да атакува стереотипите му на възприемане. Тук предимствата на американците са неоспорими. Но интересното е, че те повече гледат европейско кино и овладяват най-добрите му страни. И "Тънката червена линия", и "Влюбеният Шекспир" са примери за отлично усвоени уроци на европейския филм. Докато за обратни процеси все още трудно можем да говорим. Като че една голяма част от европейските режисьори само се опитват да имитират американското кино, вместо да осмислят художествените му уроци: процес на проникване в същината на друга културна традиция и преосмислянето й в друг естетически контекст. Това е един от пътищата за оцеляване в трудната пазарна ситуация. Поне докато не се появят гении от мащаба на Бергман, Фелини или Тарковски...
Иначе Берлинале '99 ще запомним и с българско участие - на "След края на света" на Иван Ничев, показан в авторитетната "Панорама". Четирите прожекции на филма бяха много добре посетени, а поканите за участие в няколко международни кинофестивала са една отлична атестация за нашето кино.
Александър Грозев














Наградите
на фестивала