Театралният критик -
съдия или творец
Прочетох с изненада статията на Аве Иванова "Критикът като Некритик" ( "Култура", бр. 5 от 5 февруари т. г.). Най-после! Откровението й ми прозвуча като вик, като нарушено мълчание, като бунт, като камък, хвърлен в нарцистичните и спокойни води на съвременната ни театрална критика. Отправеното към колеги-театроведи писмо най-после ни изважда от унеса на самовлюбеността или апатията и направо ни задава въпроса: "Ти какъв си - критик или некритик? Въобще с професията си на театровед полезен ли си на театъра днес?". Въпросът е зададен безпардонно, смело, драстично-откровено в някои пасажи, но тази задъханост и прямота още продължава да гори съзнанието ми.
Именно този тон ме предизвика не да си стоя кротичко в Русе, а спонтанно да реагирам. Моите размисли няма да бъдат в "сленга" на писмото, защото това не е моята природа на изказ. Но ще бъда искрен и също така набрал мълчание и енергия, за да избухнат двете в откровени наблюдения за мястото на театралната ни критика в днешните процеси на българския театър.
Мисля, че в България вече е безкрайно лесно да се наречеш "театрален критик" (не театровед!). Завършваш теоретичната специалност в НАТФИЗ "Кр. Сарафов", започваш да гледаш усилено всяка вечер театър, написваш няколко статии, разхождаш се една или две години по театралната "Раковска" и вече можеш да си поръчаш визитна картичка, на която под името ти пише: "театрален критик". Към това трябва да прибавим и условието, че първите ти рецензии непременно (ама непременно!) трябва да бъдат отрицателни. Към задължителните качества спада и самовъзпитанието на умението за едни творци непрекъснато да казваш "Осанна!", дори и да виждаш, че имат спад в творчеството си, а за други - "Разпни го!", дори и да прозираш кълнове на растеж, на амбиция за нещо ново и оригинално в творческия им път. Това, че артистът, режисьорът, драматургът се променят, за самопровъзгласилия се критик са отживелици. Важното е да се нагодиш към тези, които са те провъзгласили за критик. В това отношение много се учудих на смелостта на Камелия Николова в сп. "Театър" да наруши тази рецепта и да произнесе критични думи за спектакъла "Пепел върху пепел" на режисьора Димитър Гочев. Бяхме свикнали вече, че гостуващите в България негови спектакли непременно се обявяват за триумфиращи. Да, той е високо талантлив творец, но все пак при него няма ли процес на градеж, няма ли мигове на тревожен застой или на себеповтаряне? Това критиката ни, например, не забелязва. Подобна методология на оценка съществува и при други творци, които в критичните писания се представят в едни и същи творчески бои. Ето защо възкликвам: няма разнообразие на тоновете, на оценките, на позицията, на изказа в много изяви на съвременната театрална критика. Права е Аве Иванова: по-добре ни е да съществуваме в някаква естетическа група, обединена около някое издание (вестник, списание), отколкото да бъдем самотни индивидуалности в нелеката професия на театроведа. Тази група ни действа защитно, тя удвоява самочувствието ни (колегите непрекъснато казват "Евала, голяма статия си написал!"). Обаче тя ни уеднаквява като мислене, като позиция, като виждане за театъра. Затова единомислието се е възцарило със страшна сила в критическите писания. Страхуваме се да бъдем по-различни при наложило се мнение за даден спектакъл, защото това може да предизвика реакцията на другите: "Този пък какво разбира от театър!"; или пък от опасението да не попаднеш в рубриката "Никога" на вестник "Култура". Мисля, че затова съществува някакво неволно оглеждане и ослушване, преди да се произнесем за дадено художествено явление.
Тъкмо срещу този страх се бунтува в статията си Аве Иванова, тъкмо срещу подобно унифициране тя излива и емоционалната си енергия. На мен ми допада този водещ момент в написването на писмото й. Например преди няколко години беше много модерно непрекъснато да говориш, че българският театър е в криза. Що кахърене се изля в статии, що интервюта се дадоха. Усещах как само да си позволиш да споделиш една по-оптимистична прогноза, и мигом ще блеснат учудените очи на много колеги. Слава Богу, тази мода в критическото мнение отмина и сега вече по-спокойно и по-аналитично се говори за състоянието на българския театър.
Няма да коментирам таблицата на Аве Иванова (що е критик и що е некритик), защото тъкмо тя е най-субективното нещо в статията й. Но трябва да призная, че таблицата ме предизвика да направя своя "тест" и да видя кой натежава повече в мен. Отговорът, разбира се, си остава моя тайна. Таблицата, както и духът на цялото писмо, оформят повече облика на критика, който отвисоко и високомерно раздава своите естетически присъди. Тъкмо това ми прави впечатление в публикациите на младата ни критика - тя без болка, без любов пише за театъра, а с високомерие и сложни научни формулировки. Задавам си въпроса, на който професор Любомир Тенев през студентските години ни даваше своя отговор: за кого пише критикът - за да изглежда умен, начетен, смел и нахъсен в очите на десетина свои колеги-театроведи, или за простосмъртните театрални творци, или за да отваря очите на зрителите? Стар въпрос, вече твърде забравен. Има азбучни истини за критическо писане, които не можем с лека ръка да зачеркнем. Чета статиите на големи английски критици в книгата на Калина Стефанова "Театрален Лондон: хитове е провали" и виждам как професионализмът на оценката може да се изрази и в разбрано, нормално и изискано писане. Високомерието, което понякога лъха дори от текст на третокурсник по театрознание, добавя доказателство към тезата ми, че провъзгласяването за театрален критик е вече много лесно и става много бързо. Нима критикът не изживява безсънни нощи, преди да произнесе присъдата си? Нима той не изживява съмнения за стойността на творчеството си? Нима критикът не застава на кръстопътя на развитието си и не се пита: трябва ли да продължа? Нима той, както го определя в таблицата си Аве Иванова, е над "актьора, режисьора, драмописеца"? Но нали това "над" също се извоюва, заради това "над" критикът цял живот се доказва, цял живот изразява позиция - творческа, нравствена, гражданска.
Днес липсват истински авторитети в театралната ни критика. Такъв беше проф. Любомир Тенев, когото и досега, дори в мислите си, не мога да нарека "Любо Тенев". Приемствеността в поколенията на нашата професия е разрушена като Берлинската стена. Сега всеки щъка в разградения двор на театралната критика, всеки има компетентно мнение, всеки с гордост раздава присъди. Затова мнозина бъркат оперативната журналистика за отдел "Култура" в ежедневника с оперативната критика. Такива непрекъснато занимават народа с любовите или разводите на актьорите. За тях не важи, че изкуството се учи до последния дъх на живота, те не изпитват съмнение в оценките си... Забравени, архаично звучащи правила. Критикът е личност, която се изгражда с времето и само малцина могат дръзко да влязат в театралното пространство и да викнат: "Ето ме. Появих се. Слушайте моята присъда!". В това отношение винаги съм си спомнял за художника и критика Сирак Скитник. В 30-те години много творчески личности в споровете си са казвали: "Да отидем и да питаме Сирака!...". Това си "право" той го е бил извоювал. За мен това е най-голямата награда за един критик - извоювания с времето Авторитет, извоюваното с времето признание.
Днешната ни критика обидно е обърнала гръб на театъра в провинцията. Дори когато в София гастролират извънстолични спектакли, малко са статиите, които сериозно, аналитично-пространно разглеждат творческото състояние на съответния театър. По финансови причини директорите вече рядко канят театроведи. В местния печат рецензиите от професионалисти съвсем намаляха. Да не говорим, че театроведи не отиват да работят като драматурзи в самите театри. София мами и всички там виждат истинското място за изява. А това, че и провинциалният театър се нуждае от такива кадри и че в един град можеш наистина да бъдеш полезен със знанията си, с ерудицията си, с критическия си характер, звучи демоде за младото поколение театроведи. Важното е да си "театрален критик" в София!
Тревожна е тази ситуация за българския театър, защото творците в провинцията също имат нужда от думата на специалиста. Особено сега, когато естетическите оценки са твърде объркани, сложни, менящи се динамично. Липсата на критическа дума настройва театралите от провинциалния театър към своеобразна нирвана, която е гибелна за творчеството им. Тя допълнително отприщва стихията на примадонщината, манията за достигнати върхове на изкуството, грандоманията, лошия вкус. Да не говорим, че се получава рязък контраст в критериите между продукциите в столицата и в провинцията.
В настоящите редове нямам предвид критическите писания, които излизат в научните ни издания за изкуство и литература, нямам предвид и портрета на театроведа-научен работник. Имам предвид изявата на теоретика в популярните издания за литература и изкуство, имам предвид оперативния театрален критик, този, който свързва спектакъла със зрителя и твореца. Чувствам необходимостта да срещам по-често категорични обобщаващи думи за художественото ниво на постановките на българския театър, и то направени от различни поколения критици. Само пресичането на различни истини ще породи така необходимата диалогичност в творческите ни отношения. Прекалено говорим за театъра като бизнесфирма, прекалено разглеждаме реформата като икономическа стратегия, а не като естетическа. Нека критикът не бъде като футболния съдия, който отсича кое е "правилно" или "неправилно", нека повече изстрадва радостните или тъжните процеси в българския театър. Затова се и присъединявам към вика на Аве Иванова в края на писмото й: "... Ако няма книга, която да ти се чете - напиши я. Ако няма спектакъл, който да те вдъхнови - нарисувай теленце под дръгливия вол. Така разбирам честността в отношението към Божия дар, наречен "споделяне на съкровености", и неговите форми - приятелство, изкуство, любов."
Позволих си да споделя тези размисли, воден и от мисълта, че може да бъде интересно мнението на човек, който е вечно раздвоен, защото се стреми да бъде и "вън", и "вътре" - в кухнята на театъра. А подобно мнение, дори ако е неприемливо, обогатява гледните точки към темата и разрушава тесния кръг от хора, които се занимават само с театрална критика. И то в столицата. От друга страна, пребиваването в Русе ми дава възможност да наблюдавам някак отстрани процесите в театроведското съсловие. Маргиналността ми е някак наложена от съдбата, колкото и понякога това да ми тежи. Но тя пък ми позволява да видя проблема повече от "птичи поглед", което също е определено предимство.
Всъщност трябва ли да се оправдавам? В края на века сме - това поражда толкова размисли за изминатия път на родния ни театър. Добре е всеки от нас да прибавя към огъня, подклаждан от добрата традиция и добрия модернизъм на театъра ни, огъня, който трябва да пренесем в следващия ХХI век. Талантливият спектакъл, умната мисъл са като съчки за този огън. Него да подхранваме! Трябва всички да се греем на него, а не самотни да стоим в собствените си нарцистични изживявания, застанали пред отворената завеса или пред белия лист, готови да напишем поредната си рецензия.
Русе
Крум Гергицов














Публикуваме
статията
на театроведа
Крум Гергицов -
директор
на Драматичния театър
"Сава Огнянов" - Русе,
която се получи
в редакцията
като отклик
на статията
на Аве Иванова
"Критикът като
Некритик".
Готови сме
да предоставим
място и
на други мнения.
К