Времето лети (tempus fugit)...
Изкуството е мимолетно...
И сцената беше разчистена за следващите представления. Къде ли са сега разтапящите се сапунени отливки и как ли изглеждат и миришат, ако още са някъде?
На петия ден след началото, в неделя, в пустотата на "Ата" се стелеше миризма на домашен сапун - слаба при влизането, плътна и натрапчива във втория дял на пространството, разреждаща се в дъното. Тя, миризмата, сякаш поставяше акцента, кулминацията в три-частната постановка. Сърцевината на събитието беше при металните ванички с вода и сапунени отливки от лицето на автора - белезникави и жълтеещи, с мъртвешки затворени очи. На петия ден отливките бяха в напреднал процес на размиване - разкривени, деформирани, с набъбнали краища, в променящи се гримаси. Симулиращи страховит процес на разлагаща се плът, с визуални и обонятелни ефекти. Погледът ми не можеше да се откъсне от тези нови лица, преминаваше от едно към друго, сякаш болезнено привлечен от разложението. Застинала пред гледката на разплуващите се в мътната луга двадесет и четири образа-отливки от лицето на Надя Ляхова, усещах същевременно някакво надигащо се в мен веселие - не са ли по-скоро смешно гротескови? Та това е само домашен сапун (перален, както му казват) и, в този случай, знам със сигурност (казано ми е) от какво е направен - няма нищо макабрено. Той така си мирише. А артистът се опитва да ме уплаши. С образа на собствената си смърт. Но аз съзнавам това и се съпротивлявам на внушенията.
В съседното помещение времето сякаш е спряло. Като фриз в мемориал проследявам негативните отпечатъци, застинали до стените - сякаш оригиналът - авторът, е притискал и отдръпвал лицето си в тях. Сапунен калъп (тук в смисъл на матрица) за сапунена отливка? А къде е гипсовият, "запомнил" двадесет и четири пъти лицето на Надя? Отново се опитват да ме подведат. Определеността на действието "снемане на отпечатък" е разколебана, елиминирана. Задавам своя въпрос за гипса. Оказал се е неустойчив, безжизнен - дали проблемът е само технически? Сапунът грее в негативните отпечатъци, симулиращи матрици. По-оптимистичен вариант на отраженията - на петия ден нищо не се е променило. Дори в пустотата на залата излъчването на отразената мека светлина внушава усещане за отвъдност. Само миризмата от централното пространство напомня за времето. До симулацията за сапунено разложение е предложена симулация за сапунена трайност, или авторът като творба и авторът като матрица. Разчитам и хода срещу материала - колко ли се е съпротивлявал? Срещу императива за следване на естествените внушения на материала тук е противопоставено желанието за изява на абсурдните му за функционалните стереотипи качества.
Последната/първа част на постановката предлага емоционално облекчение и забава - уханието и цветовете са приятни (просмуква се все пак онази натрапчива нишка от центъра, но се старая да я потисна), наблюдението може да се замени с действие, с участие. Изумрудената вода от съдчетата върху виолетово кадифе (внушения за лукс и реклама) се превръща в благоуханни и лъскави сапунени мехурчета, разпукващи се и изчезващи за сетивата. "Авторският сапун", или разтвореният, този път в привлекателна течност автор, се "дематериализира", изчезва без следа. Друг вариант на Memento mori. Наред с трагическия и епическия се предлага и оперетен, откровена шега... И всичките три са сапунени. (В главата ми неизбежно се появява "сапунена опера"...) За автора/артиста няма избор (може би подмяната в изписването author-artist е случайна, но предизвиква размисъл, също и за съответствията на български език). Дали Надя Ляхова заявява драматизма в ситуацията на изчезващия/изчезналия автор/творба? Дали това е актуален скептицизъм и ирония спрямо собствената претендирана позиция?
"Сапунени отражения" са мечтата на пишещия. Инсталацията дава безкрайни възможности за потъване в интерпретация. Просмукващата се някак органично в образите критическа субстанция отваря пространства за текстове. На пръв поглед познати въпроси и отговори се артикулират неочаквано. Отразяване и оригиналност, както и репродукции и оригинал - може ли художникът да претендира за оригиналност и кой е оригиналът в "Сапунените отражения"? Какъв е статутът на произведението - кое е то в развиващата се във времето постановка от прояви на нетрайността (в материалности, светлини, миризми)? Как авторът ("мъртъв" или "фундаментален") се заявява в сапунените следи. Не решава ли в този случай той самият да стопи отраженията си - свои творби и присъствия - и по този начин да отстои властта си над тях? И какво са тези отражения, ако не променящите се, неуловими идентичности? Логическото разсъждение събужда изненадата ми - така прочетена, инсталацията на Надя Ляхова има радикални внушения. Но сапунената субстанция ме предпазва от прекалено интерпретативно задълбочаване и ме разколебава в собствената ми, отразена в текста субективност.

Ирина Генова
























Сапунени отражения
на Надежда Ляхова
в Център за изкуства Ата,
София, февруари 1999