Втората Втора сряда
В Хасковския театър през февруари бе истинската премиера на последната пиеса на Маргарит Минков "Втора сряда". Втората постановка на тази блестяща монодрама показа убедително и сценичните й качества, включително и отвореността й към различни постановъчни интерпретации. Режисьорът Александър Илинденов, художничката Томиана Томова-Начева и актьорът Диян Мачев са работили честно, чисто, достойно и заразително. Доверието в мощта на текста, внимателното вглеждане в движението и развитието на авторовата мисъл, актьорската отдаденост, дискретното присъствие на постановчика са между онези простички на пръв поглед фактори, които обясняват как в хасковския театър текстът на Маргарит Минков беше разбран и претворен по начин, останал недостъпен за първата постановка на пиесата. Зрителят има възможност да следи недеформираната авторова логика, да почувства онези деликатни послания, които Маргарит Минков ни остави като свои последни думи.
В пресъздаването на привидно накъсаното съзнание на Фернандо - персонажът на монодрамата - е разкрита авторовата последователност при изследването на процеса от примирената смазаност на малкия човек до натрупването на тиха гордост и смелост, с които говорителят "от името на обяснимите неща" да говори с Бога наравно и достойно. И това не звучи нагло и/или богоборчески (не е така и по автора), а като отплата за страданието на човека.
Александър Илинденов и Диян Мачев четат "Втора сряда" като висока клоунада. Това е откровен театър (на сцената, пред очите на зрителите гримьорка гримира актьора, работници нагласяват пестеливия декор и реквизит, прожекторите са видими за нас и т. н.). Действието е насечено на отделни епизоди, началото на които се обявява на екран с надписи. Върху спуснатите три екрана се прожектират фотографии, които заместват декора и са свързани като обстановка с действието. Тези екрани играят и ролята на иронични кулиси, тъй като през тях се подават елементи от реквизита и по този начин остроумно се профанира границата между фиксирания живот и онзи, който се случва пред очите ни. Този инак познат похват някак периодично "охлажда" развълнуваното и вълнуващо изпълнение на Диян Мачев, връща го в полето на театъра, на тъжната игра на проиграване на живота. Така страданието не преминава изкусителните граници, отвъд които е сантименталността. Във финала играта стига до невъзможност да продължи. Актьорът/персонажът изтрива клоунския си грим, прочита финалния текст за разперените над света криле на Бога, и, сякаш осъзнал, че и в милосърдно съхранения свят за него няма място, простичко излиза от сцената през ярко осветената врата за декори в дъното.
В спектакъла има моменти на много силна актьорска работа. Един пример: движението между вазата и лоста от многократно повторение поражда някакъв странен балкански танц (може би ръченица) и така епизодът на блокиране на всяко конструктивно решаване и на най-простия въпрос прераства в иронично наблюдение върху балканската черта да реагираме с безгрижие и дори да извличаме радостна наслада винаги, когато се сблъскаме с нещо, което не можем да преодолеем.
Създаването на този спектакъл говори, че в хасковския театър е създадена (или съхранена, което също не е малко) духовна атмосфера за правене на добър театър.

Никола Вандов











Хасково