Постмодерният ерос
Независимо от това дали е харесвана или не, Миглена Николчина се променя. Изкушена съм да погледна стратегията на тези промени през перипетии на автобиографичното случване, но всъщност усещам точно обратното: животът се случва на Миглена така, както го иска нейната потребност да пише.
"Асимволия" беше знак на една все-още-борба за себе си; борба за право на женскост, търсене на "женски" основания в митологичното въображение на способността да бъдеш (патриархално) цивилизован... "Асимволия" отвоюваше женски смисъл на културата и езика. Нейната А-идея заявяваше готовността за различие, включително като ерудиция спрямо традицията и знанието.
"Кратки разкази за любовта и писането" е загубила, най-напред, порива към традиционната поетичност. Тя не е нито А, нито Б на знанието за себе си, по някакъв начин застава отвъд азбуката, отвъд азбучното като потребност да знаеш, защото всъщност говори (като) самото знание. Това знание идва не толкова от митологичната конструираност на "женската идентичност", колкото направо от тялото, от свободата да мислиш с него и от една парадоксална телесност на разума повече, отколкото разумна телесност. Езикът тук е вече нещо повече от обсесия. Езикът е начин да (се) обичаш. В този смисъл най-лесното е да наречем книгата постмодерно-постфеминистична. По-важното е обаче да забележим, че сега, в края на ХХ век, като че ли откриваме един нов инстинкт: любовта към езика. Може би - нарцисизмът на следващото столетие.
В "кратките разкази" на Николчина способността да обичаш преставлява способност да пишеш, а умението да пишеш идва от навиците на четене. Можех да кажа, че постструктурализмът и "метр Лакан" са взети твърде сериозно, ако сама не (се) чувствах в същия модус на писането-като-живот. По-скоро става въпрос за едно изкусително откровение, в което се ражда постмодерният ерос на човека-интелектуалец; седмата gender-позиция, в която тялото се примирява с духа, духът - с тялото, хомо- и хетеро- съществуват в спокойна цялост. От всичко това текстът изгубва страстта по намиране, който градеше старата "асимволия". Той става по-категоричен, малко остър, малко самодоволен. Обича да мисли смъртта, може би защото в някакъв смисъл се чувства безсмъртен. Играе с нагоните, кокетничи с житейския опит, разплисква знание. И сякаш не иска да ни остави да се запитаме: А после? Къде по-нататък? Все пак ние знаем, че Миглена Николчина се променя. И затова няма смисъл да гадаем каква ще бъде следващата промяна - щом като просто можем да я изчакаме.


Милена Кирова











Думи
с/у думи








Миглена
Николчина.
Кратки разкази
за любовта и писането
.
Изд. Свободно
поетическо общество
.
С., 1998