Миш-маш патриотизъм
Трети март гърми из националния ефир кажи-речи всяка година като черешово топче: с много уйдурма преди изстрела и с нагарчащ спомен след него. Празничният концерт за националния празник по Канал 1 не изневери, ама никак, на тази "боримечковска" диспозиция: много реклама и анонс преди представлението, никакво гордостно изживяване след него. Рутинно мероприятие, отбиване на номера като поднасянето на венци или тържествената заря - без изненада и естетски претенции, но с много патос и патриотарско перчене. Което, естествено, предполага предният план да бъде за нацията, не за отделната личност; да бъдат въздигани митовете на миналото, не реалностите на настоящето.
"Концертиращият" Трети март директно демонстрира тази тенденция: редом с родолюбивите стихове, възхваляващи "езика свещен" и "земята прекрасна", на сцената излизаха певци, инструменталисти, танцьори без име, без обозначение, без указващ анонс кой кой е и какъв е; обезличени от обобщаващото "български творци", те самоволно се бяха отказали от своята индивидуалност в името на "Съединението прави силата". Единствените имена, които се чуха от подиума, бяха на президента Петър Стоянов и неговото "вице" (според по-фриволните към граматиката вестници) Тодор Кавалджиев. Подкрепа, прочее, за тезата, че зад всички тия официални празници се крие не друго, а властта, маскирана с патриотично име и нахлупила рунтав калпак. И понеже тя е надничащата из-зад тях, наивност беше да чакаме, че този тъкмо концерт най-после ще успее да пробие с художествена издържаност плътната пелена от евтин и вехт национализъм.
Който на сцената на НДК се оказа и съвсем дезориентиран. Народни песни (от Мизия, Тракия и Македония), класическа музика, поп- и рок-изпълнения - пълен миш-маш, целящ по-скоро да покаже разнообразието на таланта български, вместо да предложи единна и изчистена концепция на спектакъла. Националната ни гордост изглежда е така смачкана, че в желанието сами себе си да убедим, че не сме чак толкова зле, вадим на сцената всичко с що-годе някаква стойност. Но го вадим не като различими единици, а като неразличимо множество - не е важно кой пее или танцува, важното е, че този, който пее и танцува, е българин и прави това на българския национален празник. Национализмът ни си търси алиби, където му падне - в спорта, науката, политиката, културата (май само в икономиката остава с празни ръце) - и съвсем не са редки случаите, когато последната му служи като "гордо знаме". "И ний сме дали нещо на света" зазвучава почти като "Свобода или смърт", което с предизвикателна надежда развяваме само и само светът да ни забележи. И той, разбира се, го прави, но по единствения възможен начин - като ярки индивидуалности, не като сива общност. Което толкова много обърква нашенския тюрлю-патриотизъм, че той запява не само с гласа на Валя Балканска, но и с този на Росица Кирилова, показвайки пълна неразбория в ценностите. Или, за да сме верни на духа на празника, ще го речем по народному: нерде Стамбул, нерде Ямбол.

Митко Новков
P.S.
Празничният концерт
за Трети март
се състоя под егидата
на вицепрезидента
Тодор Кавалджиев.