Водещият и маймуната

Още щом въведоха т.нар. телефон на зрителя в телевизията, ми се прииска да се обадя на този единствен зрител. Да си поговорим, да обсъдим това-онова. Не го направих само защото разговорът ни най-вероятно нямаше да бъде излъчен в ефир. А има толкова много възможности да "пуснат" гласа ти. Ако не успееш в телевизията, шансът да пробиеш в някоя от частните радиостанции определено е по-висок. Дали има смисъл да се обадиш и за какво ще си говорите, често няма никакво значение. Важното е да се обадиш.
Това е то демокрацията. Слушателят има правото да се обажда, да бъде деен в комуникацията си с радиото. Често обаче това право се превръща в принуда. Гениалността или посредствеността на водещите задължават слушателя не само да формира мнението си, но и да се опитва да го артикулира по телефона. Едновременно с тенденцията да се дава всичко добре сдъвкано на слушателя и той да полага минимум разход на енергия за възприемането, върви и друг процес, който превръща пасивния слушател в активен. Дали ще бъде подкрепен от награда, дали ще му бъде вменено някакво разбиране за особена лична тежест на мнението му, няма значение. Принудата е добре рафинирана. Тя е демократична, а не груба и неделикатна. Никой не задължава (в буквалния смисъл на думата) слушателя да се обади, но в телефонния разговор е заложена особена демократична ценност, която комай всеки иска да притежава.
Позицията на говорещия слушател пред водещия (дори когато си мълчи) е неизгодна. Санкцията на слушателя стига единствено до изключване на радиоприемника и до отказ от слушане на определена програма, но това в България не се уважава и не се приема за сериозно. Слушателят не може да затвори устата на журналиста. Обратното е възможно - като после се обяснява, че всъщност са затворили телефона, а не устата на слушателя. И даже не са го затворили, ами така се получило с техниката. Радиото усилва авторитета на журналиста и смазва самочувствието на слушателя. Дори разликата в нивата да е огромна и да е в полза на слушателя, той си остава зависим, по-малко разбиращ - и излиза от диалога, направен на маймуна от водещия. Не защото радиожурналистът го е искал, но е достатъчно само глупаво да обобщи мислите на слушателя и готово. Няма връщане и обясняване, че не си искал това да кажеш. Само журналистът има право на завръщане.
Коефициентът на полезно говорене в комбинацията водещ-слушател е много нисък. Какво остава, след като се отдели цяла минута за уточнявания от типа: "Чуваме ли се? - Чуваме се; В ефир сте! - В ефир ли съм? Отдавна ви слушам, но не мога да се свържа с вас! - Много се радваме, че се свързахте с нас". И т.н.? Остава време, колкото да се каже: "Благодарим ви за обаждането. Нека дадем шанс и на някой друг да се включи на живо". Много дълбоко съдържание има в тия разговори. Да не говорим, че има хора, които се обаждат не по темата, а заради демократичната принуда да се обадят.
Контактът с българската публика е простичък. Но не се разбира дали инфантилността е качество, присъщо на аудиторията, или й е пришито, без да я питат дали се харесва с него.

Вяра Ангелова












От въздуха
подхванато