Три сестри – очакването

"Майката" на Стоян Камбарев завършваше с финалната реплика от Чеховите "Три сестри". Васа Железнова, Наталия и Людмила, опрени на един парапет, взрени в опустошения си дом, повтаряха: "Още малко и ще узнаем защо живеем, защо страдаме... Само да знаехме, само да знаехме..." Сега "Три сестри" за мен завършват след поклона на актьорите, когато на тъмната сцена, в дъното, прожекторът осветява въртящата се врата, врата към "неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща". Стоян Камбарев отпътува за тази страна, преди да направи "Бесове" - третата част от проекта, започнал с "Майката"...
"Три сестри" се включва във вече оформилата се в нашия театър през последните десетилетия посока на поставяне на "жестокия" Чехов. В него би могло да се види и безперспективното живеене на чеховите (сегашни) хора, и тяхната излишност, и смачканата им патетичност, и озлоблението към собствения нехаресван начин на живот, и тяхната дребнавост, провинциалност, овсекидневност, и нелепите им копнежи... Спектакълът, от една страна, сякаш краевековно-ретроспективно "резюмира" всички тези интерпретации, а от друга - леко ги дистанцира. Разположен в красива чакалня (сценография Никола Тороманов), откриваща живота в дома на трите сестри като несбъднато очакване, той е организиран чрез механиката на движение на персонажите. Всеки от тях се движи в собствен забързан ритъм към другия и другото (мечтаното). Дори саморефлектирането на това движение и на желанията им е механизирано, изведено до абсурдност, почти до водевилност. И това тичане по "черновата на живота" е наблюдавано сякаш отвъд, сякаш в отчужденото наблюдение на хората, вградени в бита си, в безпомощността и пошлостта си... Никой нито може, нито желае да надмогне тази механика, само Наталия (Десислава Тенекеджиева) се чувства най-комфортно в нея с безвкусните си обувки като на Лопахин, вече собственица на "вишневата градина" на трите сестри. Наблюдението на чеховия свят чрез "Три сестри", и то чрез разпадналата се тяхна заедност, е съсредоточено върху жестокостта, кошмарността на ежедневието. Хората на сцената са сбор от механични действия и инстинкти. И сякаш не е оставена илюзия за нещо възможно, мечтано-красиво за тях... Животът в тази чакалня е напълно лишен от измерението на "високото", потопен е изцяло в битово-всекидневното. И съвременната драма е разтворена тъкмо там, а не в конфликта между проекта за нов живот ("Москва, Москва!") и случващото се. И като че само изправената фигура на Олга в строгия рисунък и профил на ролята, изпълнена от Бойка Велкова, сдържаните й, леко снизходителни реакции към обкръжаващите я, достойнството, стаено в този жест, намекват и за подобен конфликт.
Спектакълът "Три сестри" не пита с финалния чехов въпрос от "Майката" защо живеем и защо страдаме, а сякаш е повече потвърдено наблюдение върху един твърде пошъл и дехуманизиран свят. Въпросите той е оставил за гледащите. За жалост, театър "София" скъпернически им предоставя само веднъж месечно възможността да гледат и размишляват над този спектакъл. Може би не от липса на съзнание за неговата стойност... Може би някакво особено желание да бъде на всяка цена забелязван кара театърът да проявява "оригиналност", напомняща ми онзи човек, описан от Чехов в дневниците му, който зиме и лете ходел с валенки, за да го харесват. А спектаклите живеят, докато се играят. И в това няма нищо оригинално.

Виолета Дечева















Реплика
от ложата