Елка,
по професия съпруга

Къщата на "Якубица" 10, по-точно едната й половина, вляво от изнемощялата оградка, двадесет години след смъртта на знаменития си стопанин отдавна не е веселият дом с гостоприемните фотьойли, с дамаските на едри ярки цветя, със слънчевия еркер. Още с нищо не напомня и за музей, такъв, какъвто някога бе замислен от Панчо Владигеров - пак нещо като къща, но не място за спомени, а уютно кътче за работа, в което светът на музиката ти е под ръка. Идеята е била музеят да служи на музикантите с богатия си архив, с тоновете партитури и с безценната си фонотека. Такава, каквато може да събере един композитор - гражданин на света.
Тежката врата от ковано желязо с наперения славей сега стои като нелепа фасада на нищото - отвъд са буренясалият двор и опустелият дом.

- Къде ще ви заведат първо, ако отидете във Финландия например? - пита Елка Владигерова.
И сама добавя всеизвестния отговор:
- В Айнола, разбира се, в къщата на Ян Сибелиус. Ако днес трябва да отъждествите Панчо с някакъв дом, къде ще го намерите?
Този й въпрос изглежда риторичен, защото на пръв поглед отговорът е: никъде. Към края на разговора ни обаче става ясно, че духът на владигеровата къща си има точен адрес - тиха уличка в центъра на София. Тук е прословутата библиотека, която заема цяла стена, тук са картините на Генко Генков, Борис Георгиев и Леонид Пастернак, част от безбройните фотографии... Тук живее Елка. Домът се е преселил заедно с нея, макар Панчо Владигеров да не е обитавал това място и ден от живота си.
- Когато се зададе 80-годишнината му, си казахме, че у нас тепърва има да идват хора - официални и неофициални гости. На "Якубица" бяхме останали в стая, хол и кухня, кабинетът ни беше спалня и краката ми се падаха някъде под рояла, когато си лягах. Решихме да се преместим тук. Това е бащината ми къща. Съборихме стена,за да стане по-широко. Горе, в Лозенец, бе останал само роялът. Но манускриптите бяха вече пренесени тук. Всичко бе готово. Два-три дни ни деляха от преместването. Смъртта ни изпревари. После започна обратното връщане на ръкописите в бъдещия музей. И епопеята по тяхното описване.
- Вие участвахте ли в описването?
- Да, после назначиха и музейни работници.
- Не мислите ли, че живите понякога са склонни да фетишизират неща, които авторът, ако беше жив, би захвърлил в коша? Всичко ли трябва да се пази и да се излага на показ?
- Панчо Владигеров има например една соната за цигулка и пиано, на чиято първа страница пише: "Невалидна, не бива да се изпълнява!" Съчинена е през 1914 година. С тази присъда от самия Панчо тя и до днес е неизпълнена. Авторът й така е преценил, но все пак не я е унищожил. По принцип Панчо се отнасяше с грижа към бъдещето на ръкописите си. Последната година, като бяхме на вилата в Люлин, всичко си прегледа. Живееше с мисълта, че трябва да внесе ред, преди да си отиде. Тогава тъкмо нанесе някои корекции на Втория цигулков концерт, посветен на Дина Шнайдерман. Писан и издаден е през 1968 -1970 година. И въпреки това, десетилетие по-късно, той реши да го поправи и така да го остави за по-нататък.
- Допускаше ли да го наблюдавате, докато работи?
- Това можеше да се случва само на етап "редактиране". Иначе в момента, в който се вмъкнех в стаята-кабинет, работата му прекъсваше. Затова избягвах да го правя. Избягвах и да питам над какво работи. Макар че успявах да бъда в течение на работата му, през вратата дочувах, но бях наясно, че е по-добре да се правя, че не зная, докато той сам не реши да ми покаже нещо вече готово.
- Вярно ли е, че си е имал шкаф, в който заключвал теми, набелязани за бъдещи произведения?
- Имаше шкафче, в което държеше цигари и шоколад. Много ценни му бяха. Често си скриваше лакомства и джобовете му бяха винаги изцапани с шоколад.
- Как се отнасяше Панчо Владигеров към архивите се?
- Невероятно грижлив беше. Евгени Павлов и Стефан Лазаров бяха привилегированите, които допускаше до архивите си. Панчо осъзнаваше, че работата им да търсят и да съхраняват е също тъй важна, както и на композитора, който създава. Затова не им пречеше да се ровят и да уточняват. Не виждам днес изследователите да са така близо до авторите. А това не е от полза за историята. Програми, афиши - всичко се пазеше до последното листче. Бях хванала алергия от хартийките. Всяка частица от това богатство се съхраняваше като еднакво важно. Придирчивостта по особен начин бе съчетана с артистична разсеяност, заради което преживявахме истории като тази с "Люлински импресии". Тръгваме за вилата в Люлин, пристигаме и чак към 12 часа през нощта Панчо се сепва: къде ми е партитурата? А тъкмо за да работи над импресиите бяхме тръгнали за вилата. Върнахме се веднага. "Люлинските импресии" си седяха върху кофата за боклук пред вратата. Преди да се качи в колата, Панчо "за минутка ги оставил".
- Това, че е имал изследователи край себе си, прави писаното за Владигеров възможно най-достоверно. Нямате ли впечатление обаче, че спомените, случките и особено анекдотите, разказвани за него от многобройните му приятели и ученици, все повече обвиват фактите в мъглявината на легендите?
- Интересно е, че Панчо си даваше сметка за това и се опитваше да се предпази, не желаеше истината за него да се размива в съчиняването на приказки за личността му.
- Факт е, че съществува истински владигеровски фолклор, който се разказва, преразказва и доукрасява.
- Въпреки своята добродушност и чувство за хумор дори към самия себе си, Панчо беше против отпечатването на анекдоти за неговата личност. Смяташе, че книжката може да попадне в ръцете на хора, които никога не са чували, а и няма да чуят музиката му. Не желаеше да остава в съзнанието единствено чрез анекдотичната страна на характера си.
- Имаше ли в действителност повод за толкова анекдоти?
- Имаше, защото Панчо бе като едно голямо дете, което понякога отказваше да се съобразява с общоприетите норми на възрастните. Виц можеше да се роди дори от едно обикновено посещение на турския диригент Шемшек у дома. Предварително бях помолила Панчо да внимава какво говори, да не изпусне някоя непремерена дума или нецензурен израз, да бъде дипломатичен. И той беше. През цялото време, докато диригентът слушаше музиката му. Като наближи време гостът да си ходи, се обърна към мен и ми каза: "Дай да му пуснем на турчина за довиждане един Сиктир-марш."
- Къщата ви беше като "дядовата ръкавичка".
- Който дойдеше в България, непременно искаше да се види с Панчо. Гостите у нас бяха свикнали като дойдат, да ги посрещнем заедно с Панчо, да слушаме музика, да обсъждаме и разказваме. У дома постоянно имаше хора - влизат, излизат. Но никак не беше изключено по средата на приказката на Панчо да му хрумне нещо и той неочаквано да изчезне в кабинета си. По-постоянните гости, особено учениците му, бяха свикнали с внезапните приумици на професора си и не възприемаха това като жест на нелюбезност. Още повече, че аз оставах и се стараех да не си личи отсъствието на домакина.
- Имаше ли хора, които Владигеров да счита за свои врагове?
- Не. Знаеше за онова, което се приказва и върши зад гърба му, знаеше кои са хората. И ги приемаше такива, каквито са, смяташе, че онова, което правят, е плод на човешката им слабост.
- Кои бяха любимите му ученици?
- Трудно е да се каже, в различни етапи - различни млади хора са печелили неговото доверие и са го изпълвали с надежди заради таланта си. Оценката за урока Панчо изразяваше бурно, по детски. Ако кажеше сухо "Довиждане", ученикът трябваше сериозно да се замисли. Но обръщаше ли се към мен с подкана да сложа трапезата, това бе знак за висше задоволство от урока. Следваше пиршество не само на трапезата, но и в настроението. Контрастите бяха много силно изразени - ученикът или си отиваше сериозно опечален, или урокът прерастваше в празник. Като се затвореха в кабинета за урок, аз чувах и се ориентирах как ще премине денят нататък.
- Имахте ли възможност да наблюдавате работата му с изпълнителите?
- Същите приливи и отливи, възторзи и бури съпътстваха разучаването на нова партитура. Когато бе замислен муждународният конкурс за изпълнение на негови творби, трябваше да бъдат подготвени две плочи, които да дават информация и да служат за еталон. На Красимир Гатев се падна тежката задача. От пианистите в най-близък контакт беше с Николай Евров, Иван Дреников, Антон Диков, Краси Гатев. На всички бе написал и посветил по нещо. Панчо, както ги обичаше, така и изискваше от изпълнителите си страхотна прецизност. Това бе повод за нажежаване на атмосферата. В такива случаи дипломатично излизах. Спореха предимно за темпа, там Владигеров не допускаше много волности, налагаше волята си на автор. Освен това не признаваше записа. Спомням си как веднъж Красимир Гатев се бе постарал да направи запис, а Панчо не прие да го чуе, държеше пред очите му да свири.
- Оставаше ли време само за семейството?
- Панчо беше създал разписанието на времето в тази къща. В осем беше вече на пианото, към 13 часа следваше разходка с двете кучета. (Освен тях имахме и две котета.) После непременно следобедна почивка. И след това се отприщваше потокът от гости. Имахме и вечерна разходка, а до полунощ отново следваше занимание с музиката - ако не съчиняване, имаше слушане с партитура в ръка. Където и да ходехме в чужбина, Панчо не пропускаше да накупи плочи. В Байройт взехме всичко, което съществува на запис, от Вагнер, Виена обикновено беше мястото, от където подбирахме партитури... И така с годините се натрупа това огромно богатство, което приживе Панчо искаше да се ползва от много хора. Според мен само един поглед върху фонотеката дава достатъчно информация за личността, която я е събирала години наред.
- Любопитен ли беше към света?
- Може ли да не бъде любопитен човек, на когото не омръзва да посещава една и съща страна многократно. Във Виена например сме били 27 пъти. Но любопитството се отнасяше и към собствената му страна. Имахме навремето един монтьор, идва и казва: "Хайде с мен, ще пътувам". Панчо даже и не пита къде, тръгваме. Чак към Пазарджик се изясни, че отиваме в някакво помашко село. За него то бе тъй интересно, както и Виена. Важното беше да се пътува. За подарък след сватбата ми подари мотопед. И така правехме разходки, докато Йосиф Цанков през 1961 не постави ултиматум - като директор на "Балкантон" ще издаде плоча на Панчо, но парите от плочата веднага да се вложат в автомобил. Не можеше да приеме, че Владигеров още няма кола. Така се сдобихме с нашия Москвич, после купихме Опел, след него Бе Ем Ве, но ни го удари камион, и накрая си взехме Лада. Аз бях шофьорът и от мен се искаше да карам хем внимателно, хем бързо.
- Придирчив ли беше към бита?
- На море ходехме с палатка. Когато за пръв път нощувахме така, заваля дъжд и Панчо веднага реши да си ходим. На сутринта, щом видя слънцето, промени решението си и така останахме на брега между Китен и Лозен дни наред. Историята със старите обувки обаче е по-показателна за липсата на материална суета у него. Когато се оженихме, заварих в къщата чифт стари обувки, беспорно за хвърляне. Много пъти ги изхвърлях и много пъти Панчо си ги изваждаше от кофата, защото си ги обичаше. Един ден, като тръгнал с мотопеда да ги носи на поправка, изпуснал едната. Не щеш ли, Жул Леви забелязал това, когато Панчо вече бил отминал след случайната им среща. И ми се обажда в къщи, за да ми я върне. Реших, че по-сгоден момент за раздяла със старите обувки няма. Откакто влязох в неговия дом, непрекъснато променях нещо и обновявах. Но полека, постепенно, всичко вършех уж между другото. Дори и за боядисването на дограмата трябваше да издебвам удобен момент, когато Панчо е излязъл някъде за малко. Днес прозорец, утре прозорец и така цялата къща. Нямах помощници, защото Панчо не допускаше вкъщи чужди, макар да обичаше гости. Бях и домакиня, и секретар, и шофьор.
- А преди това негова ученичка и студентка в музикалното училище и в Академията.
- Завърших на 22 години. Омъжих се веднъж, после втори път, семействата ни се познаваха. И много по-късно, през 1959 година, самите ние станахме семейство. Сватбата ни беше почти инкогнито заради синовната ревност на Сашо. С Панчо влязохме поотделно за подписването и отделно излязохме. Панчо много страдаше от това разединение, държеше еднакво и на мен, и на сина си. И тази обич бе страдание до края на живота му.
- Не се ли опитахте да практикувате музикантската си професия?
- Давах уроци известно време, пет-шест месеца, но разбрах, че две важни неща не могат да се правят перфектно едновременно.
- Чуствахте ли се жертва?
- Нямах време да се чувствам нещастна от това, че не съм се осъществила като музикант.
- Когато дойдохте на "Якубица", сварихте ли стената с фотографиите?
- Да, и с годините към тях се добавяха все нови и нови. Научих се и аз да снимам и да проявявам снимките у дома. Всеки, който дойдеше вкъщи, искаше да се снима с Панчо и аз обикновено бях фотографът. Затова такава рядкост са снимките на двама ни.
Когато приключва разговорът ни, слизаме в хола и Елка Владигерова отваря шкаф от скъпоценната библиотека. До горе е пълен с албуми. Във всеки албум всяка снимка е надписана, дори има описание на репликите, които са били изричани по време на снимките. Реликвите са трупани години наред. Но днес 73-годишната госпожа Владигерова няма вид на човек, който е застинал във формалина на спомените.
- Просто нямам чуството, че Панчо си е отишъл от този дом.

Разговора води Елена Драгостинова















Разговор
с Елка Владигерова