Световният

През 20-те години, освен нотните издания на "Универсал едисион" от Виена, редица творби на Владигеров биват издадени в Берлин на плочи от "Дойче грамофон". Той изпълнява на пиано "Българска сюита" и Концертен фокстрот, а заедно с брат си Любен записват пиесите за цигулка и пиано "В народен тон", "Ласка", "Валс романтик", "Бурлеска", Българска рапсодия "Вардар", Две български парафрази "Хоро" и "Ръченица", "Романс и Ориентал", "Песен" от Българска сюита.
Същата фирма издава на плочи Българска рапсодия "Вардар", записана от Берлински симфоничен оркестър с диригент Макс Рот, и "Българска сюита" с оркестъра на Немската държавна опера под диригентството на генералмузикдиректора Юлиус Прювер. "Вардар" е записана и от фирмата "Парлофон" с оркестъра на Щаатсопера, ръководен от Макс фон Шилингс.
В Берлин на 35 плочи "Ултрафон" са издадени обработки на български народни песни от Владигеров, изпълнявани от тенора Алберт Пинкас под клавирен акомпанимент на композитора. Фирмите "Полидор" и "Ултрафон" продуцират друга плоча със 17 Владигерови обработки на наши народни песни, които пее баритонът Александър Краев в съпровод на пиано от Владигеров.
Италианската фирма "Дископеа" издава на плоча творби на Моцарт, Шуберт, Сарасате и Фолингер, свирени от Анри Марто - цигулка, и Панчо Владигеров - пиано.
Панчо Владигеров е свирил свои клавирни концерти и пиеси на симфонични и камерни концерти и на записи в радиото в Берлин и други немски градове, в Париж, Виена, Залцбург, Москва, Прага, Варшава, Будапеща, Атина, Букурещ, Стокхолм, Копенхаген, Осло, Гьотеборг, Белград, Загреб, Амстердам, Братислава, Утрехт, Брюксел, Краков, Катовице, Бърно, Хелзинки и ред други градове на Европа.
По данни на виенската агенция за авторско право АКМ за периода 1980-1995 година 35 Владигерови камерни и оркестрови опуси са имали над 340 изпълнения по света. Оркестровата "Вардар" и "Българска сюита" са звучали съответно 46 и 40 пъти.
Оркестрови творби на Владигеров са изпълнявали всички български диригенти. Най-голям принос в това отношение имат Саша Попов и Александър Владигеров, записал почти всички симфонични творения на своя баща в мащабния "Интеграл" на Владигеровото творчество, издаден в 28 грамофонни плочи на "Балкантон".
В чужбина негови симфонични произведения са дирижирали близо 50 диригенти. Сред тях личат имената на Леополд Стоковски, Бруно Валтер, Ойген Орманди, Алберт Коутс, Фриц Райнер, Макс фон Шилингс, Николай Малко, Вацлав Талих, Франтишек Ступка, Едуард Мьорике, Албер Доайен, Оскар Малата, Едмунд Майзел, Артур Льовенщайн, Карл Бьом, Юлиус Прювер, Гжегож Фителберг, Хенрих Гудовер, Отокар Йеремиаш, Макс Рот, Антон Веберн, Паул Шаинпфлуг, Клаус Прингсхайм, Паул Баумгартнер, Херман Щанге, Джордже Джорджеску, Алоис Мелихар, Курт Атерберг, Карл Гарагули, Франц Андре, Натан Рахлин, Кирил Кондрашин, Евгений Светланов и много други.
"Какво ти езеро, бе Панчо! Океан, велики океан е твоята музика!" - така рече Заратустра, в случая мъдрецът Илия Бешков, след премиерата на Владигеровия балет "Легенда за езерото". Ха иди, че описвай този велики океан! Изписал съм хиляда страници, под печат е дебелата ми "Книга за Панчо Владигеров", набъкан съм с фактология, която ми тежи и парализира писмовното ми желание. До болка ми е познато едва ли не всичко писано и казано за Владигеров. И ако посегнах към пишещата машина, за да "изплюя камъчето" по повод стогодишнината от рождението му (13 март 1899 година в Цюрих), то е, защото ме теши надеждата между тези неподредени мисли и факти да проблесне нещо ново...Дано!
Още от началото на зрялото си творчество през 20-те години Панчо Владигеров получава признание за композиторската си дарба. От източниците на това признание, документирани в чужбина и у нас, съдим за измерението, по-точно за двете измерения - европейско и нашенско - на неговия талант. У нас по онова време не друг, а Добри Христов - "народният композитор", го нарича "един от най-великите представители на българското изкуство" и "гений". А консервативни и малозначни имена го отричат напълно - "немски ултрамодернист", който не ще стане "народен композитор". В Европа и САЩ дискретно намекват за стилова и технологична близост с първенци на европейската музика от началото на века, но не му приписват тяхната гениалност. Определят го като много талантлив композитор от България, чието композиционно изкуство им е непознато. За тях България е страна някъде на Балканите, в Ориента ("Бон пур л'ориан"!). След концерта му с негови творби в Париж през 1927 г. критикът на вестник "Л'Оризон" пише: "Какво знаем ние за българската музика? Нищо. И ще се изкушим да я смятаме за несъществуваща. Но ще бъде грешка, защото тя има най-малкото един Панчо Владигеров и той не е композитор за подценяване."
Тази "двойственост" на оценките - от една страна между световните и българските, и от друга - между позитивните и негативните домашни оценки, ще остане и до наши дни. През следващите десетилетия гений, макар и само в национален мащаб, вече не ще го наричат. Появили са се и друг големи национални таланти от неговото и следващите поколения и мястото му на пръв и най-висок между тях ще се оспорва. Ще се поставя под съмнение и приносът му за "европеизиране" на българската музика чрез съчетаване на универсалното и националното, както и позицията му на най-признавания и изпълняван български композитор в ареала на световната художествена музика. Въпреки категоричните емпирични доказателства- стотиците изпълнения на негови творба по света. То и сега стогодишнината му не можахме да впишем в световната културна програма на ЮНЕСКО! Все пак остава ни утешението, че можем да го приравняваме към някои от гениите на световната музика - по-точно към Рахманинов, Равел и Рихард Щраус, но с добавката "българският..." И този паралел ще се отнася както за висината на таланта, така и за композиционното - технологично и художествено - майсторство. При Владигеров те са в пряка зависимост. Двойствени ще бъдат и възгледите за националната принадлежност на музиката му. В странство са единодушни, че той има самобитен индивидуален изказ и стил, българин е по рождение и музиката му следователно е българска. Независимо присъстват или не български фолклорни мотиви в нея (дълбоко съм убеден и аз в такава теза). Владигеровска, следователно българска е и музиката му към театралните постановки на Райнхард в "Дойчес театер" (Шекспир и други автори) и цигулковата соната оп.1, и Клавирното трио оп.4, и "Легенда" оп.8, и Десетте импресии оп.9, и други подобни творения. Така, както и първите концерти (те са първи въобще в българската музика!) за пиано и за цигулка с оркестър оп.6 и оп.11, в последните части на които звучат фолклорни теми. Български са и "Бурлеска" оп.14, Българска рапсодия "Вардар" оп.16, "Хоро и ръченица" оп.18, градени изцяло върху теми от фолклорен първоизточник. А у нас и в далечното, и в близкото минало, пък и понастоящем, рязко отделят и противопоставят творбите на композитора от двете интонационни насоки на неговия музикален изказ и стил. Едни са в "общ тон", не са "национално определени" (подтекстът е "космополитни" или по-мекото - "универсални"), други, в които тематичният материал е изцяло фолклорен или фолклороподобен, са български, трети са смесени - малко "коспомополитни", малко "български". За степента на художественото съвършенство не става дума - щом има фолклор - хубаво е произведението, щом няма - не е. А гениалните (според мен в световен аспект) "небългарски" творби, като "Есенна елегия" от оп.15, Прелюдът "Самота" от оп.10, "Еврейска поема" оп.47 и ред други? Може би при равни степени на художественост произведенията във фолклорна, "народностна" интонация носят по-ярко изразено "национално" съдържание, отразяващо по-осезаемо българската природа, бит и душевност на народа. Не само за българския слушател, но и за чужденеца.
Естетическият догматизъм на тези възгледи не взима предвид личния стил Владигеров, който не може да бъде никакъв друг освен български и представлява важна съставка на амалгамата от лични стилове на най-талантливите творци, означавана с многозначното понятие български композиционен стил. Не взимат предвид тези възгледи и натюрела на композитора, генетичното предразположение на творческия му нагон към определени интонации, ритми, хармонии, теми и сюжети, към определен начин на музикално мислене, изживяване и изказване. А натюрелът му винаги изисква едно тематично ядро, един мелодико-ритмически "атом", който да даде началния тласък на неизтощимата му инвенция, изобретателност и фантазия. "Не е важно каква тема ще вземеш, важното е какво ще направиш от нея, как ще я развиеш, как ще изградиш драматургически цялото произведение. Всеки може да вземе темите, които съм използвал във "Вардар", но резултатът не може да бъде същия." Така твърдеше Първомайсторът. И беше абсолютно прав.
Оспорват цитирането на мотиви от градски тип с "пошли" текстове (те не фигурират в партитурата!), както и такива с интервал увеличена секунда - не били "чисто български", а "ориенталски". Тези възгледи са намерили израз в редица критически писания и трудове. И друг тип документи. В доклад на Съюза на композиторите от 50-те години четем: "Наред с висококачествени творби, пълни с реализъм и вярна ориентация към народностното, като Трети клавирен концерт, рапсодия "Вардар" (конюнктурно се премълчава определението "Българска" в названието на рапсодията - б.а.), "Импровизация и Токата", пиеси за цигулка и пр., Владигеров пренесе (в българската музика - б.а.) немски импресионизъм, еротизъм и чужд тон в някои страници на концерт за цигулка, "Есенна елегия", "Страст" и др." А в служебната му характеристика в Музикалната академия по същото време вписват следното: "Морален. Най-добре от всички български композитори е подготвен технически. В първия период на своето творчество е напълно под влиянието на западната музика, а по-после започва да употребява народни теми. До край той не може да вникне в същината на българската народна музика, с което се обяснява някога лошият му подбор на темите (еснафски народни песнички). Страда от претрупаност в композициите си. Ползва се с международна известност."
Както по отношение на творчеството му, така и по отношение на личността на Панчо Владигеров е съществувала, съществува и досега двойственост на мненията. Преобладават позитивните - това е интелигентен, благороден, искрен и добър човек. "Професорът беше като баща със своите ученици - много контактен, много сърдечен, много емоционален, прям в оценките"; "С нас, неговите студенти, както и с всички други хора, Панчо Владигеров се държеше естествено, непринудено"; "Още при първата си среща с проф. Владигеров останах възхитен, очарован и изумен. Възхитен от неговата огромна енергия и виталност, очарован от неизчерпаемото му чувство за хумор и естественост, изумен от изключителната, достигаща до разточителство щедрост, която е проявила природата, когато го е надарила с музикален талант. Всички тези качества - според мен най-характерни за личността Владигеров - могат да се срещнат в по-голяма или по-малка степен и у други творци, но при него всичко беше особено ярко и колоритно". Цитатите са от публикувани статии на Александър Райчев, Лазар Николов и Васил Казанджиев.
Много по-малко, но все пак съществуващи, са негативните мнения, които битуват в общественото съзнание и отделни личности. По-голямата част от тях засягат маргинални черти на характера и поведението му. Нищо човешко не му беше чуждо. Наскоро обаче се натъкнах на нещо, което ме потресе - мнението на Константин Илиев, споделено в мемоарната му книга "Слово и дело" (издателство ЛИК, 1997, съставител Валентина Илиева (третата му съпруга), редактор доц. Киприана Беливанова). На страница 197 е поместено клише на фотография на Владигеров в работния му кабинет, върху която той саморъчно, с разкривения си почерк, е написал: "Прага, 10/IV 1947. На моя мил даровит ученик Константин Илиев за спомен от неговия учител Панчо Владигеров". А за тези срещи в Прага "милият ученик" е написал в мемоарите си следното: "Тези дни ме отблъснаха от неговата личност до края на живота му". А това "отблъскване" се е изродило дотолкова, че в мемоарите си Илиев, без да му мигне окото и трепне съвестта, е отронил от перото си следните "бисери": "Неграмотният Владигеров" (с.290), "Нещастният Владигеров! Глупостта му беше безгранична" (с. 260), "Владигеров не говореше литературен български и просташкият му начин на изказване ми направи странно впечатление..." (с.175), "...голям български музикант и уви, толкова дребен, прост, себичен и в крайна сметка недобър човек" (с.174). И още редица подобни откровения, които остават да тежат на паметта за техния автор...
Не можа "нещастният" Владигеров да узнае искреното мнение на Илиев за своята личност, таено и прикривано в душата му десетилетия. Но и да беше ги узнал, нямаше да бъдат това единствените обиди, които е получавал. Нека приведа два фрапантни случая. През 1942 г. на витрината на немската книжарница на бул. "Цар Освободител" в София бе изложена (и сега сякаш е пред очите ми!) т. нар. "Жълта книга", издадена от Националсоциалистическата германска партия и озаглавена "Речник на евреите в музиката". Разтворена бе на страницата с Владигеровото име, подчертано с червен молив, срещу което пишеше "композитор и пианист, полуевреин". "За прегледност" до книгата се мъдреше и негова снимка. (В тази книга между другото са вписани имената на Менделсон, Офенбах, Гершуин, Менухин, Райнхард и много друг бележити творци, забранени в хитлеристка Германия). А един столичен вестник по това време отпечата пасквилна карикатура, озаглавена "Панчо Владигеров". Текстът под нея гласеше: "Потомък на Юда. Свири на абисинска цигулка". Навикнал беше композиторът на какви ли не критики и интриги, но такива инсинуации безкрайно го натъжаваха. Защото завистниците ги свързваха с музиката му, отричайки чистотата на българското в нея, злословеха, че не пресъздавал вярно народната ни песен, от която "плагиатствал" (даже за "Вардар" през 30-те години бил плъзнал слухът, че Добри Христов щял да го съди за плагиатство!). Той самият никога не е криел и не се е срамувал от руско-еврейската кръв на майка си, която тече в жилите му. Народностното му съзнание винаги е било дълбоко българско, родолюбиво, винаги е милеел за родината си. Владигеровска, българска е всяка нота, която е изписал. И това никой никога не ще може да отрече...
През 1932 г. бележитият немски режисьор Моисей Голдман с артистичния псевдоним Макс Райнхард, като много други бележити немски интелектуалци, решава да напусне Германия и да се засели в САЩ. Предлага и на Владигеров да го последва като негов сътрудник. Но той категорично отказва и се завръща в родината си. Твореше българска музика за своя народ. И понесе какви ли не огорчения, докато беше жив. Че и след смъртта си - с цел да бъде откраднат, наскоро бе разбит бюстът над паметника му в "Алеята на безсмъртните" в Борисовата градина. Така заприлича на голия постамент над гроба на композитора...
И една еретична мисъл се прокрадва у мен: Ако беше приел Райнхардовото предложение, пък и ако беше взел фамилното име на своята майка - Пастернак, навярно днес щеше да е известен по света като един от най-големите американски композитори. А може би щеше да получи и Нобелова награда, както Борис Пастернак... (Нищо, че роднинските връзки с прочутия Борис са неуточнени.)
Ако бе се случило така, биографията на Панчо щеше да бъде по-богата на добри новини. А многострадална България щеше да загуби великия класик на своята музика... Представете си българската музика без Владигеровата музика. И без музиката на безброй многото му ученици...

Евгени Павлов