Двухилядолетието
 
 
 
 и невежеството
Честването на Двухилядолетието е несравнимо най-големият, най-важният и най-символичният юбилей, празнуван някога от човечеството. Никога досега земята не е била така глобализирана, така наситена с комуникации, така способна да живее заедно - в реално време - едно и също символично събитие, което се случва навсякъде. Никога досега една предстояща дата не е била така дълго зареждана със значение и митологизирана в цял свят.
Струва си да се мисли върху това: по обективни параметри всички други световни юбилеи досега са сигурно стотици или дори хиляди пъти по-малки по мащаб. Двухилядолетието е по-голям празник от всички тях взети заедно! Роди се “глобалното село”.
Навсякъде конкурсите за идеи отдавна приключиха. И сега текат последните работи по подготовката. Всяка столица и всяка нация - с изключение на изключенията - вече знае какво, кога и как ще направи. Кметовете на Назарет и Витлеем вече се пекат на тих огън, лондончани завършват гигантския купол в Гринуич, папа Йоан Павел II е написал съответната була и обяснил на всеки католик кое как ще стане.
Българската държава, българското общество няма своя национална програма за честване на Двухилядолетието. Българската православна църква също.
Някаква непрогледна мъгла тегне върху умовете български и те не извършват качествени мисловни движения. Няма истински национален умствен продукт. До такава степен, че дори не се осъзнава неговата липса. Българският обществен мозък - интелигенцията - е обхванат от парализа.
И той излъчва само мисловни ерзаци - заместители на същинското мислене. Примерно ерзац-мисли като: всъщност няма какво толкова да се чества; или - стига с тези тоталитарни, организирани, общобългарски чествания; или - тази работа трябва да се прави “отдолу”, а не “отгоре”.
Подобни мисловни сурогати само издават несъстоялата се мисъл. Те проявяват липсата на отговорност и на визия. Крият от самите нас абдикацията от собствените ни задължения като обществен орган на мисловността. Но не можем да се скрием.
Двухилядолетието неизбежно идва. И една от неговите функции е да застане като огромно огледало, в което ние задължително ще видим има ли ни, няма ли ни, кои сме и какви сме. Всеки от нас като направи нещо или като не направи нищо - ще осъществи свой автопортрет. В огромната снимка за спомен, която без друго се съдържа във всеки юбилей, никой не може да се скрие и нищо не може да бъде скрито.
Всеки ще се представи пред Двухилядолетието такъв, какъвто е. Атеистът ще изяви безбожието си. Вярващият - вярата си. Умният - ума, глупавият - съответно. Лъвът - лъвските си качества, магарето - магарията.
Колкото и да ни е тъжно, магариите ще преобладават както в света, така и в България. Невежеството ще присвои лъвския пай от тържествата, защото то държи контролния пакет на днешния материалистичен свят.
Така например преди време беше създадена някаква инициатива за “посрещане на ХХI век”. В нея влизаха известни имена от нашата уж интелигенция. Някой трябва да обясни на тези люде, че нищо не са разбрали от предстоящото събитие - сбъркали са мащаба. Толкова десетилетия имахме да мислим по всички тези въпроси! Още ли трябва да се обяснява, че не посрещаме поредния нов век, а ново Хилядолетие! И още ли трябва да се обяснява каква е огромната разлика!
И имат ли посрещачите на ХХI век интелектуалната доблест да се откажат от инициативата си, веднага след като им се обясни, че са достигнали - и надхвърлили - своята степен на некомпетентност, навлизайки в свръхнекомпетентността.
Как иначе може да бъде окачествена онази мисъл, която още не е разбрала, че Двухилядолетието, като всеки юбилей, има отправна точка в дадено събитие. Не можеш да честваш юбилея, без да честваш Събитието. А кое е то? Или по-точно - Кой е то?
Знайно е: събитието е Рождество Христово, съгласно възприетата от традицията дата. Онзи, който чества Двухилядолетието от Рождество Христово, е длъжен да заяви това име. Онези, които по същия повод искат да честват нещо друго, всъщност подменят празника. Правейки с чужда пита майчин помен.
Питам тези неразумни люде: поради что се срамите от Христа? А не от себе си? Аз лично се срамувам от такива хора и бих се срамувал, ако те са лицето на България пред историята и пред света относно честването на Двухилядолетието.
Българската интелигенция - добра или лоша, кадърна или посредствена - трябва да поеме своята отговорност, своето умствено лидерство и да даде на България достоен отговор на предизвикателството, което е за всички предстоящият Юбилей.
Ще попитат: имаме ли време тепърва да започваме да умуваме по този въпрос? Имаме ли сили? Имаме ли средства? Имаме ли идеи и не е ли късно вече за тях?
Имаме всичко. И време, и сили, и достатъчно средства, и предостатъчно идеи. Но за всичко това ще стане дума друг път. Преди това е необходимо да осъзнаем какво не бива да правим, какви са погрешните пътища, по които не бива да тръгваме. Защото вече са си подали рогата няколко подобни инициативи, които едновременно ще изхарчат залудо пари, енергии и усилия, а заедно с това ще донесат емблематично посрамване на българската общност, демонстрирала неспособността си да вниква в същността на явленията - включително и на самата себе си.
Три емблематични примера могат да ни разкрият принципните недъзи в мисленето на някои българи относно Двухилядолетието. Осмислянето на тези три примера ще ни помогне не само да избегнем конкретните себеосрамвания на България, но и да навлезем в първопричините на умствената ни недостатъчност - с цел да предотвратим други подобни сривове.

I. “Символът на настъпващата 2000-на година”: емблематичен провал

Съвсем наскоро - през февруари 1999 г. - приключи националният, общ и явен конкурс за “Пластичен знак с часовник - символ на настъпващата 2000-на година”.
Инициатори бяха: Инициативен комитет “България - 2000” с председател кмета на София Стефан Софиянски, Столичната община, Съюзът на българските художници и Съюзът на архитектите в България.
Конкурсът завърши с пълен провал. Участваха само два проекта, като единият не спази абсурдните изисквания (включително макет и чертежи в мащаб 1:10), а на другия се наложи с усилия да вмъква своя четириметров макет в залата за журиране.
Журито се видя в чудо. Откриха, че в заданието е пропусната обичайната клауза, че конкурсът няма да се проведе, ако има по-малко от трима участници. Така че изхождайки от самото задание, бяха длъжни да приемат конкурса за състоял се.
Нямаха куража да декласират единия от участниците, който съзнателно не беше спазил абсурдните изисквания - защото цялата архитектурна колегия със смях през сълзи би ги порицала. Накрая решиха, че няма да дадат нито първа, нито втора, нито трета награда, а само ще платят обезщетение на двамата художници за направените разходи.
Нямаха куража и да проведат задължителното по наредбата и обявено в самото задание обсъждане на проектните решения със съответната изложба, което обичайно се прави в Дома на архитекта. Срокът на изложбата и обсъждането изтече на 26-ти февруари.
Управленският провал е пълен. Открит остава въпросът кой и как ще поеме отговорност за него. Кой: кметът Софиянски, главният архитект на столицата Стоян Янев, или някой друг? Обществото е длъжно да знае кой е авторът на провала. И още: този автор трябва да приложи световната демократична процедура по поемане на отговорност - подаване на оставка.
Защото става дума не за технически пропуски, а за принципна некомпетентност.
Самият избор на мястото - хълмчето в подлеза срещу Софийския университет - е лош. Не е ясно кой и защо си е позволил да взема решение по този най-важен и най-творчески въпрос в подобни конкурси - избора на място. Определеното в конкурсната програма място няма никаква историческа стойност и доста слаби композиционни качества. Десетки места във и около София предлагат много по-добри възможности и в едното, и в другото отношение.
Световната практика в такива случаи е да се даде свобода на участниците в конкурса да изберат най-подходящото място, като в повечето случаи именно подходящ избор на мястото е половината от решението на задачата.
Но казаното дотук се отнася само до професионалната некомпетентност на авторите на конкурса. Сега стигаме до по-важното: несъстоятелността в самото мислене.
Някакви хора учредяват Инициативен комитет “България - 2000”. Самото име вече означава тяхната претенция да бъдат представители на България по отношение на Двухилядолетието. Въз основа на какво те се самоудостояват с подобна меродавност? Очевидно съзнават, че разбират по-добре от нас - нечленуващите в комитета - въпросите, свързани с “2000”. Заемат лидерската позиция на знаещия, можещия и компетентния, за да предложат на обществото смислени и достойни инициативи.
Как тогава тези люде още не са разбрали онова, което сигурно вече се знае от стотици български граждани, та дори и от децата: какво честваме и кога да го честваме?
Срамувам се, че трябва да слизам на тъй ниско умствено равнище и да обяснявам, че не може, не може, не е възможно интелектуално читав човек да говори за “символ на настъпващата 2000-на година”. Толкова пъти този въпрос беше изясняван и в сериозните издания, и в най-масовите медии: краят на века и началото на следващия, краят на хилядолетието и началото на следващото настъпват не в началото, а в края на 2000-та година.
Вярно е, че някои хора и до днес не са наясно по този въпрос - просто не са се замисляли по-задълбочено. Но общественият мисловен процес отдавна вече протече и завърши. Невежите и неразбралите просто трябва да попитат знаещите.
И още. Най-важното. В цялата конкурсна програма, както и в името на инициативния комитет, не се споменава Рождество Христово. Не се споменава Христос.
Тук вече стигаме до същността на проблема. Защото техническите и професионалните провали на този конкурс са бели кахъри в сравнение с принципната подмяна, която неговият автор иска да извърши. Подмяната на Христос.
Онези, които по една или друга причина - атеизъм, вяра в други религии - не вярват в Христа, не бива да се захващат с неговия юбилей.
Не може кметът на светия град София да влиза в християнска църква, да се прекръства, да пали свещи - т.е. да се държи на обществени места като християнин и да участва в християнски обреди - и заедно с това да бъде инициатор на дейности, които подменят самата същност на чествания юбилей.
Убеден съм, че подмяната не е плод нито на съзнателен атеизъм, нито на съзнателни и премислени антихристиянски чувства както от страна на кмета Софиянски, така и на другите участници в инициативния комитет. Би било прекалено зловещо.
Надявам се причината да е просто невежеството. Този най-малък от всички духовни недостатъци (те не знаят какво правят) и този най-тежък управленски грях. Защото щом заставаш в положението на обществен лидер, на обществен инициатор - а тъкмо такава е претенцията на инициативния комитет “България - 2000” - значи ти си по-компетентен, по-знаещ от другите.
И обратно: щом ти се доказва, че си некомпетентен, че не познаваш самата същност на предмета, че подменяш неговата истинска основа - тогава значи нямаш правото да бъдеш обществен лидер и инициатор.
Следователно - членовете на инициативния комитет са длъжни да преосмислят из основи своята дейност; да осъзнаят, че са се заблудили; да признаят открито пред обществото своята осъзната некомпетентност по въпроса. И да разтурят доказано несъстоятелната си организация, като преустановят всички свои проекти и се извинят на българския народ.
Звучи тежко обвинително, а всъщност е спасително, чистосърдечно и добронамерено. Няма къде да се скрием нито от истината, нито от компетентните хора, нито от потомците. Колкото и да ми са мили членовете на инициативния комитет - как да се сговоря с тях да излъжем света. И как би могло да стане това излъгване?
Навремето група художници и архитекти издигнаха пошлия мемориал на връх Бузлуджа. Знам, че днес всички те горко се каят за тази си емблематична грешка и какво ли не биха дали, за да ги няма там горе.
Двухилядолетието е много по-висок връх от Бузлуджа.

II. Антихристиянство на площада

It was beautiful but naw it's sour
Yes it's all gone sour.
Andrew Lloyd Webber & Tim Rice

Беше прекрасно, но сега се вкисна
Да, всичко се вкисна.
Андрю Лойд Уебър и Тим Райс

Когато миналата година се обявяваше създаването на инициативния комитет “България - 2000”, в медиите се изброяваха начинанията, които този комитет възнамерявал да осъществява. Едно от тях беше поставянето на рок-операта “Иисус Христос Суперзвезда” на площада между мавзолея и двореца в София.
За всеки повърхностен човек тази идея звучи интересно и дори логично. Та нали става дума за световноизвестна творба на композитора Андрю Лойд Уебър и либретиста Тим Райс, при това посветена именно на Христос. Цяло едно поколение ще се зарадва да види на площада митичната на времето си, “култова” рок-творба. За мнозина това ще е сбъдване на юношеска мечта.
Аз също съм точно от това поколение. И аз навремето слушах Jesus Christ Superstar като откровение с “нашия клас” в Бургаската английска гимназия. Всичко живо тананикаше ариите. Самият аз бях потресен - едно, от леещата се лайтмотивна мелодика, второ, от ефектните текстове на Тим Райс, трето, от сребърния глас на Иън Гилън, четвърто, от самия вечен сюжет, който винаги те грабва.
И най-вече - най-вече! - от факта, че всичко това идваше “отвъд”, а ние бяхме “отсам” Желязната завеса (синдромът на “отсамничеството”). Рок-операта минаваше за забранен плод, а всички тук лапахме от сутрин до вечер само забранени плодове. Нашата ценностна и естетическа система беше изцяло настроена на вълната на Запада, а поради уж-забранеността бяхме неспособни на критика към идващото оттам.
Рок-групата, в която участвах - безумно аматьорска - тутакси направихме наша рок-опера с наша музика и наши текстове на английски. За рицарите на крал Артур и Кръглата маса. Мислехме се за творци, за “първите в България”. Не осъзнавахме, че сме епигони.
Бяхме незрели и безкритични. Убедени бяхме, че “Иисус Христос Суперзвезда” възхвалява Господа. И дори когато четяхме в английската музикална преса, че всъщност тази рок-опера е написана от гледната точка на Юда - това ни най-малко не ни караше да се замислим със собствените си глави. Защото те бяха пълни именно с такъв пълнеж. И днес знам наизуст открай докрай цялата Jesus Christ Superstar, а можеше да е нещо много по-качествено.
Човек не може да смени юношеството си. Но бива ли да останеш на онова невисоко умствено и духовно равнище? Повечето от моите връстници отказват да пораснат. Не могат да пораснат. Не искат да пораснат. Страхуват се да пораснат. Предпочитат да останат ниски и плитки, отколкото да се отрекат от прежния себе си и да се издигнат на по-високо стъпало. Тъкмо отношението към рок-музиката и рок-културата показва най-ясно на всеки дали е прекрачил прага на умствения и духовен инфантилизъм.
Че рок-културата е царство на посредствеността и ерзаците - това е друга голяма тема. В случая е важно как тази култура подменя Христовия образ.
Не твърдя, че Лойд Уебър или Райс са имали дълбоки анти-християнски пъклени замисли. В 1984 г., малко след смъртта на баща си (който пък е бил църковен органист и композитор на сакрална музика), Андрю Лойд Уебър пише един доста класически християнски “Реквием”, за който заявява, че е “най-личната” му творба. Може би ранните спомени на Андрю, когато е бил в училище в Уестминстър и съответно задължаван да присъства на богослуженията в Уестминстърското абатство, са го накарали да се опълчи.
Тъй или иначе “Иисус Христос Суперзвезда”е творба, която отрича изрично и последователно, че Христос е Бог. Не просто ироничното светотатство на десетки епизоди и стотици изрази, а самият сюжет и пряко изказаното послание на операта гласи, че Иисус е “само човек”.
От евангелския разказ са премахнати всички проявления на Божествената същност на Христа. Преднамерено не са включени сцени като Богоявление, Преображение, Възкресение. Всичко е сведено до една човешка трагедия.
Евангелският текст е основно подменен. В устите на основните действащи лица са вложени думи, чиито смисъл е обратен на евангелския. Тук не става дума за творческа интерпретация, а за съзнателна неистина. И действащите лица на операта не могат да носят истинските имена от Евангелието: те са участници в едно лъже-евангелие.
Всички те по всякакъв начин повтарят основната теза: че Христос не е Бог, а “само човек”. Твърдят го и лъже-Юда, и лъже-Мария-Магдалена, че дори и лъже-Иисус.
Най-изчерпателен и последователен в това отношение е, разбира се, Искариот. Нему е дадена първата и последната дума в операта, той въвежда зрителя/слушателя в същината на проблематиката: че уж човекът Иисус е взел да се взема много сериозно, че е взел сам да си вярва в “онези приказки за Бог” и че прекрасната кауза, за която те са се борили, “сега се вкисна. Да, всичко се вкисна.”
Всеки човек има правото да вярва или да не вярва в Христос, да бъде християнин или анти-християнин. Но България е традиционно християнска, а не анти-християнска страна. И тя по никакъв начин не може да свързва своето честване на Двухилядолетието с никакви анти-християнски ерзаци.
Не съм ясновидец. Нямам и никаква информация относно това дали и как се готви реално подобна инициатива. Но всички знаем от горчив опит как действа посредствеността. В един миг някой ще бъде озарен от “гениалното” хрумване ролята на лъже-Христос да бъде дадена на Коцето от “Медикус” (алтернатива: Дони, при което “гениалното” хрумване ще бъде Момчил да играе Юда). Друг ще има суперидеята в ролята на лъже-Мария-Магдалена да бъде Милена. После някой неизбежно ще има “озарението” да побългари изпълнението с вкарване на гайди и нещо от “Мистерията на българските гласове”. Купонът не може и без Гошо Минчев, който най-добре ще припее фокстрота на крал Ирод. И всичкото това след три премиери в София да тръгне на триумфално турне по страната, като мине през Античния театър в Пловдив, Двореца на спорта във Варна и т.н.
Нямам предвид конкретните имена - може да бъдат и съвсем други - а самата посредственост. Неспособността да си наложиш духовна дисциплина. Да знаеш кой си и къде ти е мястото.
Убеден съм, че замисълът да се постави “Иисус Христос Суперзвезда” като част от празненствата за Двухилядолетието не е заговор на атеисти или антихристияни, а плод на невежество. На навика да мислиш ниско, късо и плитко.
Хубавото на Двухилядолетието е това, че то не се нуждае от координатна система. То Я съдържа. То съдържа Аршина, чрез който безпогрешно можем да премерим стойностите и да ги поставим в йерархията. И тогава ясно виждаме, че мюзикълът на Лойд Уебър и Райс е някъде под третата класа. А българската традиция в областта на християнската музика е първа класа.
Нали сме наследници на Св. Йоан Кукузел - Ангелогласния.

III. Невежеството срещу Божията премъдрост

Мнозинството от “не-религиозните” хора всъщност не са освободени от религиозните поведения, от теологиите и митологиите. Понякога те са затънали в цял куп магико-религиозни факти, но видоизменени до карикатурност и поради това трудно разпознаваеми.
Мирча Елиаде,
“Сакралното и профанното”
Миналата година столичният кмет обяви в медиите намерението си да поставя върху опразнения от петолъчката бивш Партиен дом “статуя на Св. София”. Тогава писах обстойно по този въпрос, изяснявайки къде точно се корени невежеството и защо подобна статуя би била доказателство за пълното ни неразбиране на името на нашия град.
После някой постави националния флаг върху шпила на Партийния дом и аз си отдъхнах. Най-сетне едно умно решение! Нищо по-подходящо не може да има там - остава само да се направи проект за самия носител на знамето. Или като изцяло се махне целият сегашен шпил, или като се оформи с подходящ завършек. Задачата е напълно решена по принцип и остава само да се направи проект с добър вкус.
Но ето че преди месец починът за “статуята на Св. София” отново беше лансиран в медиите от известния скулптор Георги Чапкънов: телевизията и пресата показаха неговия проект за “осемметрова статуя”, която нагледно потвърди най-лошите ми теоретични предположения.
В най-добри отношения съм с Чапа. Уважавам го и като художник, и като човек. И тъкмо затова и миналата година, и сега пак му казах да се откаже от тази идея. И то не поради някакви съображения, свързани толкова с конкретните художествени качества на творбата, колкото заради нейния смисъл.
Има случаи, когато художникът работи срещу себе си. Когато тръгне в погрешна посока. И тогава всеки ден и всеки час, който отдели за осъществяването на своята грешка, е все загубено време. И всички, които го поощряват да работи в погрешната посока, го тласкат към себепроваляне. Става дума за принципно и мащабно себепроваляне - подобно на гореупоменатия мемориал на връх Бузлуджа или на лъжеиконите на Светлин Русев в Рупите.
Но, както научаваме от медиите, Чапкънов не бил сам. Бил подкрепен от някакъв “комитет”. С идеята били запознати “първите ни държавни мъже”, а Симеон II бил “изразил възхищението си от начинанието”.
Чудя се дали този “комитет” не е пък “България - 2000”, защото, кой знае защо, в медиите по този повод все се споменават пак Стефан Софиянски и пак Стоян Янев (главния архитект на столицата). Но дори и да става въпрос за друг комитет, почеркът на пълната духовна некомпетентност е същият. Той надхвърля обичайната доза.
Обичайната доза невежество по въпроса за значението на понятието “Света София” се състои да се подмени първоначалното му и безспорно значение, което е Божията премъдрост, т.е. Иисус Христос - и да се замести с мъченицата Св. София, майката на светите Вяра, Надежда и Любов. Кой знае защо, българската глава отказва да вмести сложното понятие за Светата Премъдрост Божия (на гръцки София) и да разбере, че под това понятие, както и под понятието Слово (на гръцки Логос) в цялата християнска традиция още от времената на Св.Павел и после светите Атанасий, Василий Великий, Йоан Златоуст, тайно-Дионисий Ареопагит, Максим Изповедник, Анастасий Синаит, Козма Маюмский, Григорий Палама, Филотей Кокин и т.н., и т.н. - винаги се е разбирало Иисус Христос.
Сън не ме хващаше при мисълта, че ще издигнем паметник на това си невежество в самия център на столицата, след като сме подменили и храмовия празник на базиликата Св.София, а оттам и празника на град София (би трябвало да е Благовещение!).
Но направената от Георги Чапкънов, подпомагана от “комитета” и поощрена от Симеон II проектостатуя надхвърля обичайната доза невежество. Превръща се в христоматиен пример. Наречената с името “Света София” статуя включва:
1. Венец, който държи в дясната си ръка. Такова нещо светицата София не може да прави. Това е атрибут на древногръцката богина Нике.
2. Крепостна корона на главата. Такова нещо светицата София не може да носи. Тя носи нимб. Крепостната корона е атрибут на древногръцката богиня Тихе (или Тюхе), която е и покровителка на градовете.
3. Сова върху лявото рамо. Такова нещо не носи нито светицата София, нито Нике или Тихе - защото е атрибут на Атина Палада, третата древногръцка богиня.
Срам.
И какво да си обясняваме - колко години атеизъм, какви лоши учебни програми, каква слаба обществена религиозна грамотност? На кого да го обясня това? Кой би приел оправданията ни? Нали ще ни каже: деца, когато нещо не ви е ясно - питайте!

И как можем да оправим работата? Как да се измъкнем от срамната ситуация? Не можем ли да пооправим статуята - да махнем излишните атрибути, да сложим нимб и кръст в ръката, както подобава на мъченица. Ако трябва - да прибавим и трите дъщери. А най-добре да сложим там Иисус Христос - нали той е истинската Божия Премъдрост! Ще бди над града, като статуята в Рио де Жанейро!
Художникът Георги Чапкънов ще ви каже, че това не може да стане по никакъв начин. Щом основната идея, върху която е била изградена творбата, е погрешна, то тя е непоправима. Единственото, което е най-добро да й се случи, е да бъде прибрана и забравена - за да престане да срами автора си и нас.
Гражданите на София и особено децата на София трябва веднъж завинаги да научат, че Света София - Божията Премъдрост е Иисус Христос. И да престанем да подменяме Христа по всякакъв начин.

За параноично мнителния човек не може да има съмнение: подменянето на Христос ще да е във всички тези случаи плод на дълбоко законспириран антихристиянски заговор от страна на скрити люде, които дърпат конците на света. А привидното невежество ще да е само прикритие за изтънко и издълбоко премисления план как Двухилядолетието да се превърне в триумф на Лукавия.
Аз пък съм убеден, че не е така. Съзнателните служители на Злото са жалка кохорта в сравнение със страховития брой легиони на истинското Невежество. Които обслужват - без да знаят! - с други средства неговата кауза. Задълбоченият сатанизъм е празна работа, защото истински задълбоченият човек неизбежно стига до Бога.
Убеден съм, че инициативният комитет “България - 2000” изобщо не е перфидна завера на тайни сатанисти, които всячески дерзаят, за да подменят своя единствен враг - Христос - на връх юбилея Му. Не. Тяхното невежество е истинско. Те са истински полу-интелигенти. Те наистина не разбират. Наистина разсъждават плитко. Не се самообразоват. Нито един от тях не е прочел Библията. Като повечето от нас.
Но.
Те се самообявяват за обществени инициатори по Двухилядолетието. Присвояват си връзката между високи понятия като “България” и “2000” - а това аз не мога да приема.
Защото и аз съм българин. България е и моя. И аз не мога да допусна българското представителство пред Двухилядолетието да бъде на толкова ниско равнище.
Не. Ние българите не сме чак толкова тъпо племе. Сред нас има и умни, и знаещи люде: нека ги чуем! Съществуват и български дълбоки умове - нека направим това, което те кажат.
Тъй или иначе ние - днешните българи - се случихме да представим исконната България пред този най-голям юбилей на всички времена и народи. Ще бъде непростимо, ако не успеем да извадим помежду си най-добрите - а да извадим невежите. Защото който сее невежество, жъне срам.
Организации като инициативния комитет “България - 2000” и други подобни следва да осмислят своята несъстоятелност в случая и да се саморазтурят - с най-добро чувство. Така ще запазят доброто име на отделните участници. Които след това ще могат - съобразно истинската си компетентност - да се включат в български инициативи по истинската мярка на Двухилядолетието.
А тази мярка няма нужда да бъде откривана. Тя е всеизвестна, една и само една: Христос.
Темата на собственото българско честване на Юбилея е ясна: Христос и България, християнството и България.
Но за всичко това трябва съвсем друг триптих.
Георги














Критичен
триптих