И Шекспир може да бъде досаден.
Но защо?


Пловдивският театър гастролира в София. Интересът към гастрола е обясним не само защото театърът е с "минало славно", но и защото е един от най-големите и амбициозни театри в страната. Сам по себе си афишът му е опит да се представят различни жанрове (мюзикъл, комедия, драма), класически и съвременни автори (Молиер, Чехов, Стефан Цанев, Мартин Карбовски), да се покажат различни страни от изразните възможности на видимо обновяващата се актьорска трупа. Моделът на изготвяне на подобен афиш, практикуван от почти всеки репертоарен театър, разбира се, е класически. Това, което изгражда обаче стила на един театър, е трайната съвместна работа между актьорския състав и определен(и) режисьор(и), трайното следване на споделена представа за тип представление. Едва ли има с(ъ)вестен театрален директор, който не знае това. Но също така едва ли има и гардеробиер, който да не знае, че съществува режисьорски "дефицит", че почти няма, нито "млади", нито "стари" режисьори, готови за по-дълъг период от време да работят с театър в провинцията. Съществувалата подобна практика в миналото, родила митологии около определени театри, сега изглежда умилително наивна сред ширналите се възможности за поставяне по софийските сцени, старомодно трогателна като Франкенщайн пред Годзила. Тук съвсем не е мястото да се анализира този проблем. Той обаче отново възникна във връзка с представленията, показани от Пловдивския театър. Те са на гастролирали там режисьори, известни имена. Но поне за двете представления, които гледах (от четирите показани на столичната публика), не бих казала, че резултатът от срещата е впечатляващ.
За съжаление нямах възможност да видя поредния опит да се роди "неродената мома" на съвременния ни театър - мюзикълът. Но гледах "Любовна досада" от Молиер, поставена от Недялко Делчев, и "Вишнева градина" от Чехов, поставена от Любиша Георгиевски. Общото между двете представления е, че и двете са досадни. Различното е, че са досадни по свой си начин. Не е изненадващо, че Молиер може да бъде и досаден. (Както е известно, и Шекспир може.) Би било изненада, ако беше поставен така, че да не е. Би било, но не би... Облечени в безвкусни спортни костюми, фигури като от стар комикс, Молиеровите хора са организирани в еднозначна гимнастика на общуването, разнообразена с уж източни мотиви. Тази гимнастика според режисьора трябва да покаже в достъпна и за тинейджъра форма, как любовните отношения са станали спорт и поради това са се превърнали в досада. А не бива. Това безспорно неизвестно и без съмнение поучително послание би могло да достигне ако не поизрасналата, то поне подрастващата публика. Стига спектакълът да следваше поне типа комикс и кино, които тази публика гледа. Би било частична утеха, ако се предлагаше и по-забавна, и по-изобретателна сценична гимнастика от катереното по кулата в центъра на сцената или дърпането на въже. Но и това не би било достатъчно. За никого. Вероятно необяснима, здрава досада е поразила самия Недялко Делчев. Иначе едва ли би си позволил упражнение тип "студентски експеримент - откъс от Молиер".
Не само Молиер. И Чехов може да е досаден. Любиша Георгиевски в този смисъл не е откривател. Чукането на метронома, буквален символ на изминаващото време, в своята монотонност беше най-малко досаден във "Вишнева градина". Както и социалното четене на Чехов, отново повтарящо как слугите сменят господарите, как всички са кукли на Историята. Играчката на Аня е като имението на Раневска - куклена играчка на Времето. Досадно, монотонно тече действието на представлението, еднозначните характери на персонажите нито се разгръщат, нито се променят в течение на два часа. Всеки от тях е като Каменния гост - паметник на самия себе си от началото до края. Знаков, костюмен "театър на решението". Дори Пламена Гетова като Раневска напомня ту своята мадам Бовари, ту Раневска от представлението на Крикор Азарян. Чувствителността и аристократичната невротичност на тази актриса, белязали ролите й, тук режисьорът е оставил извън "решението" на ролята. Ако онзи американски зрител отдавна прочул се с въпроса си след "Три сестри": "Какъв им е проблемът, защо не вземат влака за Москва?", беше гледал това представление, пак нямаше да разбере. "Сега пък какъв им е проблемът с тази вишнева градина и защо да не строят на нейно място вили, щом това носи пари?" Досадното е, че и добре познаващият Чеховата пиеса, след този спектакъл е изправен неясно защо пред същия въпрос. Както и пред факта, че поне тези два спектакъла на Пловдивския театър малко се различават от множество софийски.

Виолета Дечева