С "Тоска" като другите в Благоевград

След няколко по-кратки и по-трайни управления, след дълго съществуване в тихи битки за насъщния и плаха или никаква разгласа около преживяното, от този сезон Камерната опера - Благоевград, е с нов директор. Ангел Ангелов се казва. Някои помнят участието му в "Байка" от Стравински в същия театър преди години. После е асистирал на режисьора Николай Николов в четири постановки, специализирал е оперна режисура в Париж и е поставил "Сватбата на Фигаро" в Благоевград. Така дошла поканата да оглави театъра. Приел я и ето намеренията, с които тръгва: "Репертоар, който да възбуди интереса на публиката..., не камерни заглавия, за мен те са изчерпани като възможност за реализация тук. - Имаме амбицията да каним българи с овации по световните оперни сцени. - Въведохме организация (т. нар. стаджоне), която позволява в кратки срокове да бъдат представяни повече разнообразни спектакли..."
Реализацията дотук? - постановки на "Цигански барон" (с граф Хомонай, облечен като Джони Уокър) и "Тоска"; следват "Риголето" и в края "Хубавата Елена" пред Американския университет. Всяка с по няколко представления в периода от декември до юни. Два гастрола на българи с овации, Александрина Милчева и Калуди Калудов. Силен спонсор, "Джони Уокър" в България, с чиято помощ виждат бял свят отлично изглеждащи печатни материали. Сред тях е диплянка, находчива и като хрумване да бъде поправена допусната грешка: към вече отпечатаното е прибавен луксозен фиш за участие в томбола, който предоставя възможност на забелязалия грешката да отговори правилно и да участва в разиграването, наградата е двулитров "Джони Уокър". Но да продължа с живота на театъра и участниците в него в този момент. Местна млада певица с академична подготовка. Гастрольори от Стара Загора и Музикалния театър. Калуди Калудов - Каварадоси. Пее се на италиански. Пълен автобус инструменталисти от София - за попълнение на оркестъра от 22 души. Задкулисен хор на запис и сцена с детския хор от първо действие на плейбек. Освежени костюми и декор от други театри и постановки. Подръчно, пригодено. Нищо ново под българското оперно слънце.
Спирам да поема дъх. И да изразя убеждението си, че в основата на станалото представление от 25 февруари си беше гастролът. Освен че е превъзходен, певецът и беше във форма. След двайсет години централни тенорови партии, Калуди Калудов е сърцат партньор и стана истински "водач в сянка" на спектакъла. Появите му на сцената или вдъхваха топлота и сигурност у неопитната Румяна Камчева, певица с щедра вокална природа, - или улучваше верния градус на експресия в отношенията Скарпия - Каварадоси (а веризмът е тъй хлъзгав и гласовитият Стоян Иванов тъй склонен да му се поддаде!), или свързваше нишката на драматургичното действие, като намираше начин да изтъкне поредицата режисьорски акценти в строежа на другите роли и сцени. Не, не преувеличавам. И не преиначавам. Защото колкото и опитен музикант да е диригентът Красимир Топалов, нерешима е задачата да овладееш в три-четири представления една такава разнородна и неспоявана маса от солисти, оркестър, звукозаписна техника и всеобща неопитност в тъй непривичен за театъра репертоар. И защото колкото и интелигентен, изобретателен, изпълнен с амбиция да е режисьорът Ангел Ангелов, намеренията му не биха могли да проличат другаде освен в отделни мигове на Тоска-Камчева и на второстепенния персонаж, поет от Ботьо Янчев, Петър Имов и гастрольора Георги Динев.
От вечерта останаха и други неща, може би по-силни и от художественото внушение на спектакъла. Думите на Калуди Калудов например, изречени накрая от сцената, че е "щастлив да партнира на едно безкрайно талантливо същество" - Камчева, вместо да се държи като светило-юбиляр. Или реакциите на младата публика в антракта - смях, подражание на жестове и интонации - и в същото време стояха до края, увлечени, поддадени на магията на театъра.
Усещам се смутена. Така ми се иска да повярвам в шансовете на тези умни, сърцати хора да постигнат намеренията си в една тъй странна, объркана оперна действителност като нашата днес. Иска ми се да уважа правата на града да желае свой оперен театър и вярвам дълбоко в надмощието на живия театър над механичните записи, колкото и съвършени да са те. Но все пак, сравненията, информацията, мястото и ръстът на своето, посоката? Защо все това желание да сме "като другите", защо все почваме от нищото, защо един театър замислен, изграден, успял, с нарочно строена сграда да бъде именно Камерна опера, да бъде нещо различно, неповторимо, уникат за България и високо зачитан в жанровата си посока от кой да е европейски център - защо именно той трябва да се превръща в подобие на нещо, което едва оцелява в театри създавани да го правят. Повече от половин век театрите в Европа и Америка се борят с умората от традиционния репертоар, надвиват инерции, заравят излишното, и то в сражения по висините, на нива, до които и най-пригодните трудно достигат... Защо? Защо Камерната опера да не си върне притегателната сила на пространство за открития, узнаване, репертоар без калъпи. Градът е без носталгии и критерии, млад, жизнен, амбициозен. Камерността далеч не е само за естети в това наше време на луд бяг и потребност от оазиси. Защо?
В търсене на нашенското, българското, Иван Хаджийски разказва историята за престилките, дето едното село не си харесало своите нови, че джобовете им били от другата страна, не като на другоселските. Нищо ли не се е променило толкова време?

Розалия Бикс