Проектът "Измисляне на народ. Съвременно изкуство на Балканите" се опита да запълни две съществени празноти на нашата художествена сцена. От една страна, това е опитът на българските художници в работа с чуждестранен куратор, а от друга - участието на съвременното българско изкуство в "равен" нему културно-географски контекст.
Необходимостта от първото е повече или по-малко ясна. Селекцията, направена от "чуждокултурен" поглед, колкото и да е винаги субективна, допълва (а още по-добре би било и да променя) представата ни за себе си. Особено когато поканените за участие в проекта работи не са изнесени "навън", в нов контекст, предявяващ наравно с персоналната и изискванията за групова идентификация. Колкото и да настояваме, че художникът репрезентира единствено себе си, във всяка изложба се търсят и, съответно, намират български или германски, източно- или северноевропейски, посттоталитарни, балкански или други следи. В обширните морета от международни изложби такива изисквания естествено създават проблеми на автора, натоварват го с предварително формулирани клишета на възприятието, но отчасти и улесняват реализацията на неговите идеи. Спасителното право на изстрадана екзотичност проправи пътя на не един наш художник в чужбина. Друго е обаче да доказваш съвременността и общовалидността на идеите и езика си в тясното домашно пространство, където се твърди, че ти знаят и кътните зъби.
Проблеми отдавна има и с балканския контекст. Съвместната културна инициатива тук е рядко явление. Печално известно е, че балканските страни и техните хора отбягват общата културна легитимация. Те винаги, поне официално, предпочитат да настояват повече върху разликите, отколкото върху приликите си. Митологиите за културна, историческа и т.п. независимости редовно надделяват над здравия смисъл.
Макар да изглежда обидно, излиза, че за да могат художници от България, Гърция, Румъния и Турция да потърсят общ език, им е необходима външна инициатива. Защо тя не дойде от Германия, превърнала "обменните" и съвместни проекти в същност на своята културна стратегия, а от Франция, е пореден малък парадокс. И все пак, независимо от обединяващата фигура на куратора от Париж Андре Руйе, целият проект изглежда българо-центричен. Но не заради експонирането на българските работи в централната зала на Галерията за чуждестранно изкуство - самата идея за проекта посети г-н Руйе тук, по време на неговата лекционна визита през 1997 г. и, в частност, след разговори за спецификата на балканската "съвременност" с Ивайло Дичев, от когото е заето (на френски) и името на изложбата. Връзките с художници и групи в Турция и Румъния, използвани от куратора по време на неговите пътувания, са резултат от натрупаните контакти на Института за съвременно изкуство - София. Може да се смята, че самата българска художествена сцена, след среща с около 20 художника и посещения на изложби, послужи на Андре Руйе като отправна точка при подбора на творбите и поканите към извънбългарските автори. Инсталацията на Правдолюб Иванов "Трансформацията винаги отнема време и енергия" стана ключ към "измислянето на народ".
Грешното подреждане на изложбата по "национални представяния", вече отбелязано от различни критици, затри идеята за синхронния образ, за общата историческа съдба и възможното позитивно бъдеще, оповестени от куратора като основа на проекта. Така на изложбата може да се вмени опитът за създаване на диахронна схема на съвременното изкуство на Балканите с България като отправна точка. Румъния, с нейните траш-инсталации, изглеждаща дълбоко фрустрирана и разочарована от собственото си несъществуване в Европа и постоянното изпускане на по-добри шансове, сякаш намеква за близкото ни художествено минало. Докато Турция и Гърция се представят като бъдещата ни културна дизюнкция.
Турските художници като че ли иронизират и културната агресия отвън, и собствената си съпротива, позоваваща се на традиционните комплекси/постижения. Гърция се представя като самодостатъчна и неконтактна, изкуството се изолира в плексиглас или се посвещава на удоволствия, развлечения и "задоволявания".
В тази ситуация българското настояще се представя като отворена идентичност, преследваща контакти и "измисляне..." на всяка цена, за което свидетелстват прозрачните стени, извадените силуети, постоянното движение на никъде, походното знаме, мимикрията "като друг", новата картография и прословутата безшумно издигаща се пара.
Нямам ясен отговор на въпроса дали подвеждащата леснота при класификацията на отделните "народи" в изложбата е продиктувана от "мъдростта на големия брат", куратора, или тя наистина отразява нашата представа за себе си. Убедена съм обаче, че изложбата "Измисляне на народ" би трябало да освободи художествената ни ситуация от някои комплекси за малоценност, макар и да съществува вероятността да създаде други такива.
Яра Бубнова