Измисляне на народ, т.е. опит за намиране допирните точки между народи и общности, различни в етническо, религиозно, социално и икономическо отношение, но близки по географски и исторически признак - не звучи лошо като намерение, особено когато става въпрос за разкъсвания от противоречия и вечно маргинализиран Балкански полуостров. Още по-повече, че ролята на обединител играе изкуството, иначе казано - насилствени действия по "измислянето" (създаването) не се очакват. Налице е възможността за диалог, опознаване и в крайна сметка - за лишен от напрежения опит за културно ситуиране в различно, не-маргинално, пък било то и провинциално, пространство.
Въпросите обаче възникват от това, че главният "измисляч" (създател) е от Франция, която, заедно с още няколко държави представлява центърът, на когото Балканите са периферията. Отново полуостровът е поставен в позицията на "измислян" (създаван), не от самия себе си, не от собственото си население, със собствени културни пластове, а от някой друг. Но типично по балкански, макар и с известна вътрешна съпротива, никой няма нищо против, стига наистина да се открият някакви (в действителност съществуващи) допирни точки, да се съберат поне част от парчетата на мозайката и най-после този район да бъде видян в някаква цялост. Само че и този път "измислянето" (създаването) не се състоя. Или поне не стана както трябва.
Изложбата "Измисляне на народ", с куратор Андре Руйе (Франция) и асоциирани куратори Кирил Прашков (България), Матула Скалца (Гърция), Руксандра Балачи (Румъния) и Васиф Кортун (Турция) показва съвременни художници от съответните балкански държави в залите на галерията за чуждестранно изкуство в София. Очаква се "на един втори етап останалите страни от региона" да "обогатят и, без съмнение" да "нюансират тук събраното" (А. Руйе). Съдейки по заглавието и заявеното намерение, дори и неизкушеният зрител би очаквал да види една добре балансирана амалгама от чувствителности и гледни точки на артисти, които, загърбили разнообразните истерични мании на народите си, правят опит да заемат достойна дистанцирано-аналитична и същевременно съпричастна позиция (подобни са изискванията и на "центъра", за да склони да третира Балканите като част от Европа). И тези художници наистина го правят, но поотделно. Представянето по държави отново води, дори и против волята, до сравнения между "нас" и "съседите".
От гръцка страна са представени художниците Фотини Кариотаки, Димитрис Ксоноглу, Ставрос Панайотакис и Ксенис Сахинис. За Гърция, както и за всички държави от региона, е характерен трудният (и само на единични автори) достъп до световната арт-сцена. В конкретния случай една от причините може би е изтощаването на интелектуалния потенциал на един народ, достигнал културния си апогей веднъж през 5 в. пр. н. е. и после през Средновековието до 15 в. Днешните гръцки художници изглежда твърде силно са обвързани с това минало и въпреки привилегированото си ("шенгенско") положение (включително да се обучават в страните от "центъра"), те просто нямат достатъчна мотивация да се "пост-модернизират".
За разлика от тях българските художници - Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Калин Серапионов и Расим Кръстев, демонстрират силна тенденция към денационализация. Разбира се, по-скоро на визуално ниво, доколкото третираните в творбите проблеми са най-вече български, респективно и балкански. В действителност авторите като че ли най-добре са усвоили западните медии за мислене и показване на изкуство, оттласквайки се от неизбежните соц-арт-форми на изразяване.
Теодор Граур, Козмин Паулеску, Дан Пержовски и SubREAL са румънските имена в изложбата. Работите им са под силното влияние именно на течението, което се появи в еуфоричното време непосредствено след падането на комунистическите режими. Все още присъстват reаdy-made асамблажите с привкус на ленински съботник. За сметка на това обаче най-силната работа на изложбата е дело на румънец. Инсталацията "Корабът Румъния" на Теодор Граур сякаш синтезира трагикомичното положение на Балканите и народите тук спрямо Европа и света.
Участниците от Турция са Хюсеин Алптекин, Халил Алтъндере, Айдан Муртезаоглу и Бюлент Шангар. Може да се каже, че от представените в изложбата автори турските художници са облагодетелствани в най-голяма степен - Истанбулското биенале привлича известни имена от цял свят и в този смисъл възможността им за контакти и диалог е много по-голяма. Прави впечатление остротата, с която тези художници чувстват един от големите проблеми, отделящ ги от Европа - нетърпимостта между единоверци.
Впрочем казаното дотук много по-подробно е описано в каталога, съпътстващ безспорно качествената изложба. Не е ясно обаче какви съображения са водили главния куратор при разделянето на участниците по държави. В резултат някакви парчета мозайка бяха събрани, но не и сглобени. И отново "центърът" не можа да ни измисли. Прокрадва се съмнението да не би междувременно "...със срам, с ужас" този център да е разбрал, "че и той е видение, че някой друг го сънува"...
Илина Коралова