Ползата от изложбата "Измисляне на народ" не е малка и може да бъде търсена поне в два аспекта. Първо, в залите на НГЧИ зрителите могат да видят непознати автори, някои от които са интересни и заслужават да бъдат следени; второ, поради очевидното доказателство, че се издънват не само български куратори. Не е зле да погледнем в какво се състои и защо става възможна подобна издънка. В лошо преведената българска част от каталога кураторът Андре Руйе започва с цитат от Жил Дельоз и продължава със свое изречение, което звучи като завещание-директива или откровение-насрещен план: "Жил Дельоз постави тази задача (изкуството да съдейства за сътворяването на един народ - Ж.Д.) пред изкуството на общности, чиято народност е била разрушена от робство и зависимост". Не съм почитател на този френски философ, починал преди четири години, но предполагам, че става дума за контекстуално осакатен цитат. В противен случай трябва да допусна, че Дельоз поставя задачи пред изкуството (какъв е той, че да го прави? - Б.Д.) с лекота, многократно превишаваща тази на Вълко Червенков. Следва риторика, която посочва различни проблеми без връзка помежду им, но затова пък с логически грешки: сътворяване, бленуване и измисляне на един народ са различни неща, различни и от преоформянето му (на народа). На питането, съпроводено от чудене: "Как е възможно редица творби по изричен или скрит начин (гледай ти! - Б.Д.) да имат като хоризонт един липсващ народ?", може да се отговори просто: ами не е възможно...
Ядрото на кураторската концепция е: "Срещу реалистичното превъзнасяне на народа, чието съществуване се възприема за даденост, срещу възражданата идентичност на някакъв мистичен народ, "измислянето на народ" очертава перспективи в бъдещето, нахвърля чертите на един народ в движение, в развитие." Това ми идва твърде много: една бърза справка за същността и задачите на социалистическия реализъм (1934 г.) почти буквално повтаря подобна формулировка. Разликата е в избягването на думата "революционно" когато става дума за развитие при Руйе. Далеч съм от мисълта да обвинявам куратора в заемки на формулировки от по-стари времена, но основното изпъква твърде ясно: объркана, хаотична кураторска позиция и терминология. Цари аморфност, изпълнена с неясни метафори, а тълкуването им може да бъде в толкова много варианти, че се губи най-важното - възможността за търсене на някаква реална концепция. И това се вижда много добре в експозицията. Повечето от творбите могат да участват във всяка друга изложба, правена по друг повод. В това отношение подзаглавието - "Съвременно изкуство на Балканите", е много по-точно и спасително, но за художниците, не и за куратора.
Общото равнище на произведенията е прилично, без да бъде зашеметяващо интересно, донякъде вяло поради употребата на познати принципи в изграждането на творбата - bad painting при "Обектите" на Ставрос Панайотакис, Гърция, за кой ли път паспорти при Халил Алтъндере или обикновена (но голяма) цветна фотография, уместна по-скоро за изложба на Интерпресфото. Няма никакво измисляне на народ, нито пък намек за това в работи като "Вибрации III" или "Интелигентни сфери" на Фотини Кариотаки. Тези нелоши инсталации биха стояли много по-добре в друго обкръжение.
Специална критика заслужава Правдолюб Иванов, който е изпортил добрата си идея в "Трансформацията винаги отнема време и енергия" в чисто пластически аспект. Подобна композиция изисква много по-строго отношение към изпълнението: еднаквост на елементите, визуалната им подреденост в пространството, с една дума лабораторност и внушение за експеримент. Това означава влагане на пари в инсталацията, каквито той не е пожелал да даде. А поради факта, че е събрал (взел назаем ?) разнородни тенджери и чайници, страда целостта и силата на внушението - работата не респектира. Няма да си я купя, защото имам същите разностилни вещи у дома; така битовата недисциплинираност, пренесена в залата и ориентирана спрямо тезата на автора, не дава нужния резултат.
Впрочем (това вече не важи за Правдолюб Иванов) една от бедите на т.нар. български авангард е неговата "боклучавост". Другояче казано, невъзможно му е да проумее, че аналогиите на житейските ситуации, които възпроизвежда, следва да търси в материали и техники, които решително се отличават от средата, която заобикаля произведението. А когато това произведение се прави от боклуци и отпадъци, те твърде лесно се губят в боклуците и отпадъците, сред които живеем и правим изложби (както можем). Очевидно моментът на противопоставяне между експозиционната среда и епатажния характер на материала на творбата трябва да бъде преосмислен по нашите ширини.
Борис Данаилов