Борис Блох: Клавирни рецепти

Борис Блох е от музикантите, които рано осъзнават призванието си. Отдава се напълно в работата си и както сам казва, е способен да се разтвори, да изчезне в нея. Преценява шансовете си и в повечето случаи не ги изпуска. Големите му страсти са музиката и театърът. Откакто се помни, е искал да свири на пиано. Когато е само шестгодишен, буквално принуждава родителите си да му купят роял. Завършва специализираното музикално училище "Столярски" в Одеса при Елеонора Ливинзон, след това постъпва в Московската консерватория, учи първите две години при Татяна Николаева, останалите три - при Дмитрий Башкиров. Очарован от този всеотдаен педагог, Блох заимства от него маниера му на преподаване. Всъщност този маниер е сходен със специфичния подход на Мстислав Ростропович.
- Той ме научи на най-главното - на постоянна проверка на ценностите, на това, непрекъснато да си задавам въпроси, да проверявам всичко, което правя, да не се удовлетворявам от постигнатото, да се стремя към майсторство, да вървя напред. Ако днес примерно съм имал концерт, а същата програма трябва да свиря отново след пет дни, аз трябва да измина отново целия процес на подготовка. Защото това, което е направено за единия концерт, за следващия трябва да е на същото ниво плюс още по-добро.
Кое е доброто, сполучливото, преценявам според собствените си усещания. Възможно е, разбира се, понякога човек и да се заблуждава. Когато чуя записа, тогава разбирам, че някои неща съм преценявал различно. Но като цяло ми се струва, че контролът на музикантското ухо, придобиван вследствие на артистичния опит, действа и в момента на свирене. Именно този критерий на момента за мен е основен. Този стремеж за по-добра звучност е едно постоянно терзание. На публиката не се доверявам особено. Тя не винаги е достатъчно компетентна. Доверявам й се обаче в един определен смисъл - когато почувствам атмосферата, напрегнатата тишина, която постепенно завладява залата. Тогава разбирам, че съм съумял да поставя публиката под свой контрол и да я накарам колективно да изживява това, което аз й предоставям. В това колективно съпреживяване е и най-голямата прелест на концерта или на живия театър. То изобщо не се постига с усилие, постига се само със силата на таланта и изпълнителската воля, с умението да заредиш залата със своето електричество. На внезапно появили се бариери реагирам, като се правя, че не ги забелязвам. Но знам, че те влияят на публиката и това малко ме разстройва.
След обучението при Башкиров пътят на Блох продължава по сцените в Америка и Европа. Сега той е един от петимата професори по пиано във Висшето училище Фолкванг в Есен. И е един от многото московски музиканти, пръснати по цял свят - в Америка, частично в Австралия, в Япония, във всички западноевропейски страни. Много от тях се представят в рамките на големия Рурски клавирен фестивал. Миналата година организационният му комитет, председателстван от директора на Кьолнската филхармония Франц Ксава Онезорг с консултант критикът Петер Коссе, постави акцент на клавирната школа на Дмитрий Башкиров.
- В първата вечер свири самият Башкиров, а в останалите шест - негови студенти през различните години: неговата дъщеря, мадридският му ученик Аркадий Валадос - невероятен виртуоз, който сега прави световна кариера, Елзар Неболси, лауреат на първа награда от конкурса в Сантандер, московският му аспирант (преди това студент на Владимир Натансон), лауреат на първа награда на Шопеновия конкурс - виетнамецът Дан Тхай Шон, както и двамата му ученици от московския му период - Дмитрий Алексеев и Борис Блох. Преди това и в Петербург беше представена школата на Башкиров, в този фестивал участваха още негови бивши студенти.
Сега, поставен в позицията на педагог, Блох прави своите оценки и преоценки.
- Има ученици, които обичат да спорят, като поставят под съмнение това, което им се казва. Те никога не ми стават близки. Винаги предизвикват вътрешния ми протест. Докато се учите при мен, трябва да ми се доверявате, а после, като завършите, тогава може много неща да ревизирате. Или ако не ми се доверявате, не трябва да учите при мен, а при друг. Но тези ученици, които изцяло се доверяват, остават много по-човешки близки на преподавателя си. Защото той с тях е преживял вече няколко години, в тях е вложил част от себе си, те са му станали като деца. На майсторските курсове ситуацията е друга - срещате хора, които може би повече никога няма да видите, освен това и времето - една седмица е недостатъчна. Мога да прогнозирам развитието, но не с първия урок, а може би с втория - когато видя доколко ученикът е успял да разбере и да осъзнае проблемите, които има да преодолява. Младите музиканти обикновено не знаят какви задачи да си поставят, не знаят към какво да се стремят, при тях не е развито нито концептуалното мислене, нито звуковото. Те не са достатъчно ерудирани по отношение на слуховия опит. Една от задачите е да се балансира звуковата партитура на клавирното произведение, да покажем звуците, които в дадения контекст, в определен епизод играят решаваща роля, или да подчертаем тоновете от акорда, които да звучат по-остро или по-глухо. Разбира се, това е въпрос на школа. Апаратът включва природните данни и обучението. А школата - още много други неща - познаването и осъзнаването на изпълнителската традиция, вкуса, културата, ерудицията, интелекта, общата музикантска подготовка.
Младите хора свирят повече по инстинкт. Инстинктите са нещо потресаващо, особено при вундеркиндите, но след време те отминават. Ако на тяхно място не дойде осъзнаването, дълбочината на ума и мисълта, тогава нищо не остава. Свежестта е също много важно нещо - този, който я е загубил, значи е загубил много ценно качество от музицирането си или го е заменил с друго. Не трябва да се заменя, а да се допълва, обогатява. Колко много случаи знаем за млади таланти, които в зряла възраст се обезличават. Колко популярен като концертиращ пианист е бил Евгений Малинин в 25-годишната си възраст, но след това изчезва от сцената. На 50 години пианистът трябва да свири по-добре. Може би не винаги е възможно да съхрани същата смелост, решителност, хазартност. Това с възрастта отминава. Но изпълнителят винаги трябва да е интересен. За това обаче личността трябва да се развива не само тясно в специалността, а в цялата си артистична пълноценност.
Увереността е не по-малко важно качество за артиста. Когато излизам на сцената, трябва да нося тази увереност в себе си. От друга страна с времето човек си задава все повече въпроси, подлага се на проверки. Непрекъснатите проверки обаче трябва да стават преди концерта. След това е вече късно и ви гарантира провала.
Разговора води Милена Божикова