WAGNER
Кадър от "Вагнер"
ударна преса
или музикален акорд


Игралният дебют на Андрей Слабаков се роди след шестгодишно износване (две - борба за субсидии и четири - производствен период), за да проплаче в едно задръстено време. Автори, критици и зрители вече не знаят какво да правят с българския филм - съвсем ли да го отпишат или с любов и нежност да изчакат неговото възкресение. И тъй като си го обичат, и тъй като му се надяват, стоварват върху всяко ново заглавие всичките си неоправдавани с годините очаквания. Колкото по-малко са филмите ни, толкова повече комплекси ги налягат - и отвътре, и отвън. Колкото повече жадуваме те да са хубави, толкова по-плачевно става положението. И колкото по-плачевно става положението, толкова по-силно се извисяват гласовете за връщане към простите, но проверени правила на чистото жанрово кино, на добре разказаната и вълнуваща човешка история, която общува без проблеми с масовия зрител.
В тази изнервена атмосфера не по-малко изнервеният от производствени неволи Андрей Слабаков си позволява волността и самочувствието да представи един особен филм. Дебютира без капка смирение пред правия текст в киното и не проявява никакво жанрово страхопочитание. Да е чиста комедия "Вагнер" - не е, въпреки че е понякога доста смешен. Да е метафора на близкото ни мрачно минало - не съвсем, въпреки че още в началото се мярка петолъчка и от време на време звучат характерни за епохата мелодии. Прилича на филмова утопия, но човещината и особеното, хем балканско, хем не-нашенско излъчване на странните му герои го отдалечава и от Оруел, и от Кафка. Не е чиста сатира, защото хората, които населяват неговия свят, събуждат колкото присмех, толкова и симпатия. Най-лесно и най-погрешно би било да го запратим в категорията интелекуално-комплексарски упражнения, типични за поведението на талантлив човек в слаба икономически и дезориентирана ценностно кинематография. А многострадалния му автор да изтърпим като поредния нафукан умник, който гази водите на няколко жанра, хвърля небрежни социоисторически намеци и затруднява зрителя, за да се прави на интересен. Защото му е по-лесно да се изразява завързано и неясно, отколкото да приказва простичко и разбираемо.
Само че, оставайки особен за нашите навици (и очаквания), "Вагнер" провокира най-напред с необичайната за дебют (а и за повечето български филми от последното десетилетие) целенасоченост. От началото режисьорът знае посоката, в която движи своя филм, и до края не се отклонява от нея. Слага си главата в торбата и се захваща да прави драматична комедия, утопична гротеска и абсурдна трагедия накуп.
Фабулата е пределно проста и обхваща едно денонощие от живота на работничката Елена (Ернестина Шинова). Тя получава дългоочакван апартамент на изплащане. Измъква се от работа, за да му се порадва, но заспива на новичкия матрак, получен като екстра към мечтаното жилище. Вечерта Елена се събужда изгладняла и тръгва по етажите да иска малко хляб. Цяла нощ момичето обикаля съседите, попада в странни ситуации, среща всякакви хора, но когато накрая получава филията, вече не й е до ядене. Отгоре на всичкото утрото настъпва, тя закъснява за работа, уволняват я и така загубва жилището. Край.
На фабулно равнище внушенията на "Вагнер" са еднозначни. Елена е обречена да не изяде изстрадания хляб. Всичко, което й е дадено, ще й се отнеме, защото онези, които се правят, че дават, могат само да взимат. Светът на "онези" е посочен още в началото и всъщност само в него. На границата между пародия и гротеска започва работният ден в един завод. На портала грее кована петолъчка. Звучи оптимистично Дико-Илиевско хоро. Няма лабаво. Който закъснее секунда, остава навън и поредният безработен получава своя шанс. Обстоятелствено и с внимание към детайла бавно се задвижва огромната производствена машина. В мрачни, потни и унисекс съблекални хората събличат различията си, за да населят огромното заводско хале, в което властва ударната преса "Вагнер". Елена работи на нея - с вдъхновение и любов. Тя изобщо се движи в света наоколо с отворено сърце. А този свят е мрачен, безцветен, програмиран и анонимен. Би могъл да бъде нашето тоталитарно минало. Би могъл да бъде нечие друго тоталитарно минало. Може да е настояще. Може да е бъдеще. Би могъл да бъде просто светът на нашите делници. Това място ни е познато и същевременно чуждо. Филмът никак не настоява на историко-социалната конкретност. Предлага възможен паралел, подхвърля вероятна метафора, но съзнателно го прави набързо, за да даде възможност на зрителя да ги забрави, ако иска. Същинският филм започва, когато Елена напуска завода, за да зърне новия си дом. Тонът, даден от пролога, ще звучи в съзнанието до края, но основната мелодия е друга. Тя не е насочена само към миналото.
Там, в огромния блок, населен с непознати, Елена ще стане Вергилий с рокля. Етаж след етаж, надолу и нагоре, тя води зрителя из кръговете на един свят, който би могъл да бъде ад, ако клетниците в него страдаха. Но те не страдат. Би могъл да бъде паноптикум, ако екземплярите в него бяха чудовища. Но те не са. Можеше да бъде цирк, но смешниците не са клоуни, акробатите не са виртуози, а дресировчици няма. Край този жилищен блок минават влакове, които никой не вижда, и свирят ветрове, които никой не чува. Там човеците раждат, опяват, страхуват се, срамуват се, влюбват се, убиват, дебнат, гладуват, мечтаят... Хранят мании, надежди и животни. Живеят живота си, както го разбират. Както го могат. Тези хора са всякакви - просяци, еснафи, лумпени, селяни, интелектуалци, богаташи, бедняци, музиканти, полицаи. А страшно си приличат. Апартаментите, дрехите, жестовете им са различни, но матраците и лицата - еднакви. И повечето нямат хляб. В гладната нощ Елена ще преживее цял един живот. Ще намери приятели, ще спечели врагове, ще се влюби и ще загуби любовта, ще срещне много хора и ще остане сама. Чужда. И бездомна. Започнал сякаш като социална утопия, крачка по крачка, случка след случка, филмът се превръща в притча. Притча за цената на хляба, смисъла на живота и черно-белите хорица, следващи своето предопределение безропотно и без фантазия. Хора симпатични, добри, невинни и безнадеждни. Хора като всички нас.
"Вагнер" не противопоставя общото на частното, правилата на играта и отделния човек. Неговите герои не са жертви на манипулираща сила извън самите тях. Полицаите, бригадирът и "бомбетата" само привидно са "онези". Порядките се подразбират и са резултат от негласен, приет като че по рождение консенсус. Те се самозараждат в почвата на всеобщата примиреност, овчедушие и инертност. Цялата жизнена енергия на човеците в този самодостатъчен свят задвижва абсурдното перпетуум мобиле на безразличието и отчуждеността. Режисьорът Слабаков изследва собствения си сценарий като eнтомолог. Без съмнение той се отъждествява с главната си героиня. Тя е част от света на "Вагнер", но организмът, чието сърце пулсира с ударите на чудовищната формовъчна преса, я изхвърля като чуждо тяло. Тя е непригодна и опасна за собственото му възпроизводство.
Филмовата самоличност на "Вагнер" зависи от начина, по който той ще бъде прочетен. Андрей Слабаков рискува и оставя своя зрител сам да реши дали да поеме по правия текст на сюжета, или да направи опит да реди смисловите ребуси, подсказвани от цялостния стил на филма. Тръгнеш ли по правата пътека, озоваваш се сред познати и вече преживени пейзажи - на живо и на кино. Нужни са усилия да надникнеш под повърхността. Необходима е предварителна нагласа. Адекватността на очакванията е от решаващо значение и ако я няма, нищо чудно да ти стане скучно и дори да си излезеш. Предварителната реклама лансира "Вагнер" като абсурдна комедия и с това подсили риска от разминаване между зрителската нагласа и самия филм. Логичните очаквания да е "безумно смешен" не се оправдават, доколкото смешното в него е пречупено през интелектуалния ключ на условността. Комизмът му е атрактивен, но недостатъчно "простонароден". Хем е конкретен, хем не е. Изригва на ярки краткотрайни и ефектни тласъци, които бързо стихват, укротени от меланхолната дисциплина на разказа.
Работата е там, че "Вагнер" поначало не е масов филм и полага откровени усилия да говори не толкова чрез случките, които описва, колкото чрез начина на тяхното поднасяне. Единственият герой, с който зрителят би могъл да се идентифицира на психологическо равнище, е Елена. Всички останали персонажи са някак отстранени и тяхното смислово разпознаване изисква специално съучастие. То е именно смислово, а не емоционално. Зрителят трябва да приеме, че (съ)участва в една малко тъжна, малко смешна, доста умна и не чак толкова неразбираема шарада. Игра, в която постепенно се наместват реалиите на националната ни психика, пречупени през ценности, които хич не са регионални. В същото време "Вагнер" упорито избягва завързаните словесни и монтажни фрази, които биха били най-оправдани в случая. Слабаков държи да постигне диалог, не се задоволява просто да излее виждането си, без да се съобразява с неговата комуникативност. Диалогът е цветист и анекдотичен. Режисурата въвежда бавно и търпеливо зрителя във всяка нова среща на Елена с нейните съседи. Но преходите между някои епизоди излишно се удължават, а отделни сцени (съблекалнята, опелото, просяците) ненужно забавят ритъма и се впускат в безпредметни самообяснения. Изобщо дебютният статус на "Вагнер" личи най-вече в неговото разтегляне. Филмът преспокойно можеше да се помести в 90, вместо в 108 минути. Режисьорът Слабаков държи изкъсо сценариста Слабаков и успява да овладее центробежната сила на отделните епизоди, които лесно биха могли да се отплеснат в прекалено самостоятелни, макар и ефектни комични гегове. Но преспокойно би могъл да се освободи при монтажа от някои несъществени актьорски вариации, от вторачването в масовките и прекалената обстоятелственост на някои сцени (отново съблекалнята, опелото, просяците).
Стилът на "Вагнер", неговото филмово говорене има твърде сложен синтаксис. Балансирането на ръба на абсурда, актьорския шарж, гротеската, ексцентричната комедия, психологическата драма и интелектуалните внушения на изчистения от битова достоверност житейски модел, в който действат персонажите, е доста рисковано. И ако по отношение на цялостния филмов строеж съгласие трудно ще се постигне, две неща не могат да се поставят под въпрос - актьорският състав на филма и неговата визия.
Андрей Слабаков придържа всичките си актьори към избрания стилов ключ с респектираща за един дебютант последователност и твърдост. Успял е да напасне различния им натюрел и да ги превърне от сбор на ярки индивидуалности в хармоничен изпълнителски ансамбъл. В актьорската амалгама еднакво добре се наместват крайните ексцентрици като Наум Шопов, Христо Гърбов и Николай Урумов, класически актьори като Радост Костова, Иван Ласкин, Сашка Братанова, Ернестина Шинова и актьорстващите (някои за сефте) режисьори Иван Павлов, Юлия Огнянова, Галин Стоев, гарнирани с безсловесното, но красноречиво камео на Доньо Донев. Вместо да взривят трупата, отделните сола са подложени на строга постановъчна и монтажна дисциплина. Човеците на "Вагнер" са от една раса. Прераждането на едни и същи актьори в различни персонажи е колкото трудно за непосредствена реализация, толкова и съществено за посланието на целия филм; не е просто постановъчна фльонга, а ефективен и концептуален авторски ход. То установява кръвно родство между всички филмови герои, с изключение на Елена. Единствено тя остава неизменно самата себе си. Останалите постепенно се превръщат от единични житейски шаржове в типологични маски. Всяко следващо превъплъщение носи спомена на предишното лице. Маските се видоизменят, но дълбоко в себе си остават постоянни.
Войчех Тодоров демонстрира железен изобразителен стил. Напомня ни блестящо безкрайните възможности на черно-бялата естетика. Установява пълна хармония между необичайните фигури и жестове, странния човешки мизансцен и тяхната среда. Заснета с аристократична изисканост, тежката натура на филма е някак безтелесна. Не тежи. Не "мирише". С неговата камера зрителят следи света на "Вагнер" с точния диоптър.
Дебютът на Андрей Слабаков има проблеми с комуникацията - повече в България, отколкото навън. Предимно сред професионалните среди, доколкото тепърва тръгва по кината. Но дали неразбирането се дължи на собствената му нечленоразделност или на липсата на слух в аудиторията, ще разберем след време. Мисля си обаче, че "Вагнер" прилича на внезапно възмъжало мъжко чедо, което се държи по начин непоместващ се в представите на своето семейство. Понякога най-близките пропускат да видят онова, което е очевидно за чуждите. Но силният характер не разчита на овации.

Антония Ковачева









Вагнер
български игрален филм

Продуцент - "А.С.Филм"
Копродуценти: "Бояна филм" ЕАД, Българска национална телевизия, Студио "Време", "Петриков филм студио"
Сценарист, режисьор и продуцент - Андрей Слабаков
Оператор - Войчех Тодоров
Художник - Екатерина Караиванова
Композитор - Антони Дончев
В ролите: Ернестина Шинова, Наум Шопов, Юлия Огнянова, Николай Урумов, Христо Гърбов, Радост Костова, Силвия Въргова, Валентин Танев, Галин Стоев, Иван Павлов и др.
Разпространява "София филм" и "Дъга Арт Филм"