Лошите балкански момчета
В македонската пиеса "Буре барут" на Деян Дуковски режисьорът Крикор Азарян е намерил убедителни основания, за да изрази нашите смут и болка, нашата странна, изкривена, но силна и въпреки всичко очарователна виталност, нашите встрастеност и непредсказуемост, способността ни почти едновременно и да се трогваме от стара песен, и в същия момент да извършим ненужно ново насилие - с една дума, да изрази драматичната ирационалност на балканския ни манталитет.
Персонажите на единайсетте епизода излизат изпод сцената сякаш от преизподня, от мрачното мазе на нашия дом, за да изиграят своите тежки тактове от общото ни балканско хоро. Пространството на сцената е разкадровано на малки, лаконични като обстановка картини (отново прекрасна работа на Никола Тороманов) и така се създава внушението, че сме надникнали не само към развитието на една история, а на цял сноп сюжети - еднакво безнадеждни и унили в невъзможността да бъдат преодолени натрупванията от ожесточеност, отчаяние, ерупции на гняв и необяснима за другите народи любов. Светът на пиесата и на спектакъла не се поддава на рационална логика и затова мотивите на персонажите са внезапни, неочаквани, злото е бепричинно, сякаш Балканите са пренаселени с клониран Яго.
E, как се играе балкански Яго? Как актьорът да стъпва по хлъзгавите стъпала на тъмното стълбище, водещо към подземията на насилието? Индивидуалните си отговори - едни от възможните, но убедителни, ярки и запомнящи се, дават Ивайло Христов (Ангел), Деян Донков (Андрей), Васил Михайлов (Димитър), Георги Новаков (Радо), Александър Дойнов (Топуз), Камен Донев (Георги). От логиката на обратното - на жертвата, своя тих, но смазващ отговор дава и Георги Къркеланов (Борис). Тези отговори ги обединява нещо, което бих нарекъл простодушие на насилника, ентусиазъм на грубостта, липсата на каквито и да било - поне на пръв поглед - култивирани задръжки. Освен на една - балканското понятие за чест! Хипертрофираните отреагирвания на обичайни ситуации и факти, отстояване на представи за справедливост със средствата на несправедливостта, парадоксалното обичане на една земя, на една жена, ако щете и на смъртта - такива ли сме?
В подобен прекалено мъжки свят жените са твърде "мъжки". Но това е тема - едва ли е случайно, която стои на по-заден план и в пиесата, и в спектакъла. Сякаш жените само трябва да припеят на света на лошите балкански момчета популярния по мъжки самодоволен рефрен, че и такива ни обичате...
Този спектакъл на Театъра на Българската армия трябва да се види.
Никола Вандов