Откритието Идоменей в София
Днес всеки уважаващ себе си и своята публика оперен театър в света се стреми към обновление на репертоара. Пътищата за бягство от познатото са два: въвеждане в репертоара на съвременни музикално-сценични творби, композирани от автори на ХХ век, и предлагане на тънещи в забрава заглавия на утвърдени майстори от миналото. Софийската опера се ориентира към втората възможност, която, все пак, си остава по-приемлива за традиционната публика.
"Идоменей" се появява за първи път на българска оперна сцена, но интересът към тази ранна творба, писана от 25-годишния Моцарт, вече бе провокиран от няколко елитни европейски оперни театри, които поставиха "Идоменей" и му вдъхнаха живот чрез образцов певчески състав. Изборът на Софийската опера подсказва стремежът й да се равнява по водещите театри в света. От друга страна, този избор е плод на сътрудничеството на нашия театър с този в Лудвигсхафен, Германия. Съвместната работа продължава вече четири сезона. С миналогодишната постановка на "Милосърдието на Тит" от Моцарт бе поставено началото на цикъл Моцартови творби, писани в жанра на "опера-серия".
"Идоменей" е композирана по поръчка на Мюнхенския двор и е била изпълнена по време на традиционния карнавал, на 29 януари 1781 г. Изпълнявайки тази поръчка, Моцарт е бил ограничен в избора на литературния първоизточник - заявката е била конкретна - да се композира опера по френската лирична трагедия "Идоменей" от Антоан Данше. Либретото, дело на Вареско, остава твърде тромаво и риторично, въпреки многобройните корекции и купюри, които Моцарт прави. Въпреки своето необикновено мелодично богатство, тази творба, към която Моцарт храни особени предпочитания, е посрещната през 1781 г. хладно и чака цели 100 години следващото си изпълнение. Когато композира "Идоменей", Моцарт вече е натрупал впечатления от модерния и обновен Майнхаймски оркестър и това намира отражение в оркестровата партитура на творбата - разгърнат, пълнокръвен оркестър, активни инструментални партии. Разгърнати са и хоровите епизоди в тази партитура, а в цялостното изграждане на творбата се усеща силното влияние на бароковите майстори, има ги полифоничните повеи от Бах и Хендел, под чието силно влияние попада Моцарт в този период от творческия си път.
Излишно е да поясняваме, че либретото, което разработва сюжет от гръцкия епос, не би могло да заинтригува съвременния зрител. Но онова, което е не само любопитно за оперния почитател днес, но и вълнуващо, е мащабът на драматургията, яркостта на характерите, наситените с експресивност и романтична развълнуваност арии и дуети, патетичните акценти на речитативите. Психологизмът, така присъщ на зрелия Моцарт, тук, в "Идоменей", е силно изразен и той несъмнено е особеност, върху което съвременните интерпретатори трябва да съсредоточат усилията си.
Но точно това е убягнало на тримата постановчици: диригента Недялко Недялков, режисьора Михаил Хензел и сценографа Михаил Годен. Оркестърът, който би трябвало да ни зарадва с неотразимото си богатство на светлосенки и нюанси, на драматургични полети и бляскава жизненост, е вял и безличен. Липсва релефът на динамичните контрасти и вълнуващият порив на романтичния изблик: музиката протича в безлично мецофорте, няма го вътрешният живец и всичко това създава еднообразие, водещо до отегчение у слушателя при тричасовата дължина на спектакъла. Сред певците откриваме яркото дарование на младия румънски тенор Мариус Бречу в партията на Идоменей и потвърждение да вече доказаните качества на сопраното Красимира Стоянова (Илиа). За съжаление безспорната музикалност и вокална техника на Ирена Петкова в тежката партия на Идамант - синът на Идоменей, не са подплатени с качество на гласа, с подходяща темброва окраска, а изпълнителката на Електра - гастрольорката от Старозагорската опера Нина Димитрова ни демонстрира истинска битка с вокалната партия, за която очевидно на певицата не достигаше физическа издръжливост и глас.
Оценявайки трудността на вокалните партии, Моцартовите дължини и това огромно натоварване, с което певците все пак се справиха, не мога да не отбележа, че при певците липсваше онази експресивност, която превръща вокалната партия във вокален образ, пеенето - в израз на емоционално състояние, музиката - в драматургия на оперния спектакъл. Тази липса се забеляза, въпреки отличните способности на Красимира Стоянова и Мариус Бречу. И ако във вокалната интерпретация на певците, в инструменталната изява на оркестъра бях открила живия Моцарт, то едва ли щях да бъда придирчива към по-бедното постановъчно въображение на режисьора Михаил Хензел и недотам издържаната сценография на художника Михаил Годен. Затова пък спектакълът затвърди впечатленията ни от изпълнителското ниво на оперния хор - блестящата му изява очевидно е плод на добрата работа на двамата диригенти Виолета Димитрова и Христо Казанджиев.
В заключение: каквито и слабости да има постановката, то тя е все пак една придобивка - както за оперния театър, така и за неговата публика. "Идоменей" е опера, композирана от гениален композитор и срещата с творбата добавя още един щрих в познанията ни за творчеството на Моцарт, разширява представите ни за неговия необхватен и безграничен талант.

Румяна Апостолова