Мариус и врабчето


Мариус Куркински в сцена от "Самият човек" Популярно лице от екрана; познат глас, напоследък отвсякъде напяващ хитовото "Шушу-мушу"; обект на преследване от преобладаващо жълтата преса, Мариус Куркински има множество почитатели. Очаровани, те предано го следват и в театъра. Веднъж повярвали му, с доверие се вслушват в това, което той изрича от сцената. И не ги разочарова. Чехов или Евангелие по Матея - текстове, за които ги спечели. При това едва ли са много хората, които се питат дали това, което той им показва, е театър. Важното е, че ги е спечелил. Ако съществуваха по-категорични разграничения на "високо" и "ниско" в нашата култура, вероятно биха се появили възмутени гласове, противопоставящи се на съчетаните от Мариус "тири-рам-рам", "шушу-мушу" и Чехов, например. А сега и Платонов. Обратно - това бе посрещнато с овации (и в специализираните културни издания) тъкмо заради смесването на жанровете от "високата" и "ниска" култура, на професионално и непрофесионално. Безспорно, уникалността на Мариус е в утвърждаването у нас на практика, в която той показа, че "масова култура" не значи пошлост и лош вкус. Еднакво искреният патос, с който той говори за любовта в някое tv-интервю или в "Дамата с кученцето", при всеки друг би прозвучал нелепо и пошло, но не и при него. Като от чума той бяга от бит, телесност и ежедневност. Неговата талантливост, чар, натрапваща се непосредственост и искреност, чувствителност, категорично се съпротивяват на всякаква битовост, на всеки детайл, който би могъл да го придърпа към конкретността и лепкавостта на бита, към вулгаризирано говорене и така да опошли невинността на неговия светъл патос. Именно в този светъл, искрен, невинно театрален патос баналните изказвания, при това осъзнати като банални, парадоксално звучат дори поетично.
Така е и в неговото представяне на "Самият човек" по Платонов. Не бих го нарекла спектакъл, защото Мариус, както винаги досега се изправя на сцената с особен театрален наивитет. Сам с текста, в почти статично положение през цялото време, сред рисуван, оскъден и семпъл като изображение декор, Мариус печели с непосредствеността и искреността в изложението на "историята". При това той поема риска в продължение на повече от час да задържа вниманието единствено чрез "говорене", чрез изричането на текста. Неговото талантливо изпълнение, граничещо с рецитала, разчита предимно на интонацията, на сугестивната сила на гласа и думите, придружени с много пестеливи жестове. Платонов, шокирал изследователите си със своята проза, предизвикал множество противоположни, разбягващи се интерпретации, тук е представен чрез откъси от разкази, изречен е от Мариус невинно - просто с нежност и топлота.
В дневниците, водени между 1928 и 1930, Платонов е записал: "Съставяха сведения, от които личеше, че на обобществяване не подлежи само врабчето." Само намекващ за контекста чрез най-банални знаци на комунизма, Мариус разказва всъщност за изначалната самотност, сиротност на хората и на света, нуждаещи се от топлина и взаимност. Внушава го предимно чрез разказа за стария музикант и врабчето, за недостатъчността дори на музиката като утеха и лек за човешката болка. Изключил мрачното и потискащо ежедневие, докато навън валеше мокър сняг, на сцената Мариус призоваваше просто към взаимност и топлота, разказвайки за едно врабче. Трогвайки не само децата в залата.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата