Митът Гротовски
Може би най-устойчивият мит в света на театъра от втората половина на века се нарича Йежи Гротовски. Митът за човека, предприел най-мащабното изследване на театъра, успявайки да "избалансира", както казва той самия, с комунистическата власт в Полша, без да допусне компромис. Митът за човека, който превърна театъра в изследователска територия на Модернизма, на западноевропейската цивилизация и нейните ценности. Човекът, мотивирал правото на съществуване на театралното изкуство след Аушвиц чрез саморазкриването, чрез крайното разголване на създаващите го, чрез споделянето на "жестоката, голата, бедната истина" за човешкото съществуване, погребана под рутинирани церемониали. Митът за човека, който стигна до "изворите на театъра" и не се поколеба да напусне границите му, преминавайки към паратеатрални експерименти, посветени на изследването на "активната култура" (негово определение) и откриването на "поета" у всеки, който се откаже от удобството на конвенциите и пожелае да участва в съвместен творчески акт. Човекът, който превърна в мит доктрината на 60-те: "канонът е смърт", отказвайки да възпроизвежда вече постигнатото. Най-сетне това е митът за човека, който до края на живота си непоколебимо търсеше пътища към постигането на своята театрална утопия.
Гротовски смени парадигмата за представление и работа в театъра. Гротовски преобразува в изследователската си практика традициите на средновековния, на класическия китайски и японски театър, на Станиславски, Мейерхолд, Вахтангов, традициите на полския театър "Редута" и моралния му кодекс (който той нарича най-значимото явление в театъра между двете войни), на полската романтика (Мицкевич, Виспянски, Словацки). Гротовски отмени опозицията сцена - зала, актьор - зрител, анулира границата между тях, атакувана от Авангарда, показвайки представленията си на "нетеатрални" места, превръщайки публиката в част от "акта". Той приключи с процеса на ре-театрализация, слагайки началото на процес на де-театрализация. Изследваше "експресивния театър" (възникващ чрез музика, танц, движение), игнорирайки т.нар. конструктивен театър (чрез архитектура, сценография, пиеса и пр.). Гротовски отмества опозицията тяло - дух чрез задълбочаване в изследване на методологията на актьора. По повод значението на театър "Редута" (Театър Лабораториум приема, преобразувайки знака, герба на "Редута"), той казва, че ако, съсредоточени върху анализирането на полските романтиците, неговите основатели Ю. Остерва и М. Лимановски са считали, че човекът се проявява като истински свят само чрез "духа", той преследва обратното - стреми се да реабилитира тялото, неговата "святост". Гротовски отвори голямата лаборатория за изследване на творческия процес при актьора, въведе примата на тренинга над репетицията, за да преодолее "естетическото" тяло - "единствен", както още през 1966 г. пише Брук. Гротовски промени принципа на работа с текста в театъра, и пр. и пр. Всички тези негови революционни открития се превърнаха в част от театралната история, преди той да си отиде. Влиянието им върху съвременната (и българска) театрална практика е видимо.
Това обаче, което активира интереса към мита "Гротовски", е непоколебимото му желание (подобно на митичния "непоколебим принц" на Чешляк) да открие тайната на "общуването". Разбирането му за театъра като утопично място на "срещата". Утопията за пълното, истинно, пределно, искрено, живо, креативно общуване между хората. В името на тази утопия той се отказва от представлението, от спектакъла, и в този смисъл от театъра като произвеждаща дейност. Редуцира театралния акт не просто до творчеството на актьора. Редуцира "театралното" до непосредствеността на общуването в активността на колективния творчески акт, до изваждането на показ на това, което се случва с човека в творческия процес, в който единствено се проявява Аз-ът - чрез Другия. Територията на живата тотална "среща" е неговата театрална утопия. Тази утопия е заредена с мощна съзидателна енергия. Посветеното му, отшелническо пътуване към нея го превърна в мит.
Митовете, твърди Леви-Строс, са машини за изяждане на времето. Митът "Гротовски" ще изяжда времето докато има хора, които споделят театралната му утопия. Или поне илюзията, че си струва да я следват. Защото въпросът, пред който Гротовски се изправя преди 34 години, отново очаква искрен отговор: "Още ли ни е нужен театърът днес?"

Виолета Дечева