Майстора
Завърна се при Бога един от най-светлите умове на човечеството. Завърна се прозрял мисията, за която е бил изпратен на земята - да усъвършенства собствения си Дух. И да помага на тези, които искат да го следват в Пътя. В онзи път, който няма нито начало, нито край и който малцина имат щастието да намерят. И ако го намерят, частта, която имат възможност да извървят, зависи в голяма степен от самите тях. Енергията на физическото му тяло свърши, след като предаде всичко на учениците и на приемника си Томас Ричардс.
Какво остави след себе си Майстора? Едноетажна къща на края на изоставена железопътна линия с три малки стаи - скромната, дори аскетична обстановка веднага се хвърля в очи. Луксът, дори удобството, никога не са били цел на автора на "Към беден театър" - единствения писмен негов документ, превърнал се по-скоро във фар, отколкото в култова книга за няколко театрални поколения. Останалото са няколко статии, няколко снимки и три любителски филмови записа на последните представления на Театър Лабораториум в Ополе. И още: няколко чаши, пепелник, две лули, маса, претъпкана библиотека, креват и стол-инвалидна количка (изтощеният от сърдечно заболяване организъм е трябвало да пести енергия). Останалото е едно огромно духовно наследство, което постепенно ще започне да излиза наяве, да разсейва легендите и да изобличава лъжепророците.
След едно световно турне в началото на 70-те с "Непоколебимият принц" и "Apocalypsis cum figuris" играни пред изключително стеснена зрителска аудитория, Гротовски престава да прави спектакли за публика и се отдава изцяло на изследователска работа. За него една работа не може да бъде едновременно задълбочено изследване и да се предлага на ежедневното хорско любопитство. Той се впуска в търсене на онези извори на актьорската игра, които отиват далеч отвъд театъра. Търсене, което прокара Неговия път в историята на театъра. "Гротовски е единствен - пише за него Питър Брук, - защото никой друг, доколкото знам, никой след Станиславски, не е изследвал природата на актьорската игра, нейния феномен, нейното значение, природата и естеството на мозъчните, физическите и емоционалните процеси толкова дълбоко, така систематично, както Гротовски." Цялото му внимание бе насочено към човека-актьор, а в най-последно време и към връзката актьор - зрител или по-скоро към зрителя като актьор. Защото в това, което той нарича performing art, в крайна сметка всички са актьори.
Гротовски oтдаде всичките си сили за изследване на духовността и доказа, че, когато работи съзнателно върху нея, човек достига друго ниво, започва да има по-точна функция, съзвучна с вибрациите на Вселената. Сам той казва: "С годините може постепенно да се стигне от тяло-и-дух до тяло на духа. Но това е следствие от трудната еволюция на личността, която в известен смисъл е целта на всеки. Ключовият въпрос е: Какъв е твоят процес? Следваш ли го, или си против него? Процесът е като съдбата, която се разгръща във времето. И така: какво е качеството на твоето подчинение на собствената ти съдба? Ние можем да уловим процеса единствено ако това, което правим, е във връзка с нас самите, ако не мразим това, което правим. Процесът е свързан с духа и води към тяло на духа." Така личностната еволюция стана неделима част от актьорското майсторство на тези, които работеха с него. И това той го доказа не на книга, а на практика или както сам казва: "Човекът на познанието разполага с doing, с оръжието да прави, а не с идеи или теории. Какво прави за ученика истинският teacher? Той казва: Прави това. Ученикът се бори, за да разбере, за да свие непознатото до познато, за да избегне да го прави. Желанието му за познание е вече вид съпротива. Той стига до познанието само ако действа, ако прави. Той прави или не прави. Познанието е проблем на правенето." Нима това не трябва да е а-б-в-то на възпитанието на младите актьори във всички актьорски школи?
Ако се вгледаме по-внимателно в последните работи на Учителя (изследващ различни видове ритуали и, условно казано, песните към тях), ще проумеем, че и те са средства за отваряне на нови нива на духовността. Той заменя "духовно" с "енергия" и разглежда словото като вид енергия с определена вибрация, способно да достигне до определени архетипни нива в човешкото подсъзнание. Така стига до изпятото слово, до песента, обединена в ритуал. Ритуал синхронен с ритъма на Вселената. И точно в този свещен момент, когато жизненият ритъм на човека (респективно актьора и/или зрителя) е в синхрон с Вселената, човека се превръща в творческо същество. А това го повтарят от преди 7000 години различни философски, религиозни и научни школи и течения. Но имаме ли очи да го видим, ум да го разберем и сърце да го усетим? Учителят има просветлението да го види, разбере и усети.
И днес, във времето на все по-изтичаща неизвестно накъде Енергия, търсейки спасение от все по-ширещата се пошлост, все повече хора на изкуството се питат: Има ли смисъл да се продължава? Но ако се обърнем отново към онова, което остави след себе си Майстора, ще разберем, че въпросът е по-скоро: Как да се продължи? Но не, не да повтаряме неговите упражнения като безмозъчни папагали, петимни да се отъркат в "модерния театър" (забравили, че модерно означава в съзвучие с времето) и по този начин да го обезсмислим, а като го използваме като творчески материал за нашите собствени търсения. Защото искаме или не, ние, хората на театъра, сме генератори на енергии, които влияят не само върху нас. И това в известен смисъл ни задължава - въпреки кича, въпреки пошлостта, въпреки заливащата ни вторичност, въпреки излиняващата памет, въпреки осредняването на стойностите и преклонението пред масовия вкус, въпреки негативизма, въпреки бездуховността. А понякога - все пак сме балканци - въпреки самите нас.

Владимир Петков, режисьор